Диана Гэблдон - В капана на времето

Джейми ме гледаше, свъсил гъстите си вежди.

— Проклет да е Франк! — извика яростно. — Проклети да са всички Рандал! Проклет да е Джак Рандал, проклета да е Мери Хокинс Рандал и проклет да е Алекс Рандал… Бог да се смили над душата му, исках да кажа — добави бързо и се прекръсти.

— Нали нямаше нищо против… — започнах аз, а той ме изгледа кръвнишки.

— Излъгах.

Хвана ме за раменете и ме разтърси леко.

— И ти да си проклета, Клеър Рандал Фрейзър, като съм ви започнал! Естествено, че имам против! Мразя всеки твой спомен, в който мен ме няма, всяка сълза, която си проляла за друг, и всяка секунда, която си прекарала в леглото на друг мъж! Проклета да си! — Той изби чашата от ръката ми, вероятно неволно, притисна ме към себе си и ме целуна.

Отдръпна ме, за да ме разтърси отново.

— Ти си моя, проклета да си, Клеър Фрейзър! Моя и няма да те деля нито с мъж, нито със спомен, с нищо и никого, докато смъртта ни раздели. Няма да споменаваш отново името на онзи мъж. Чу ли? — Целуна ме яростно, за да схвана по-добре. — Чу ли ме?

— Да — отвърнах с известно усилие. — Ако спреш… да ме тресеш… така, може да ти отговоря.

Малко смутен, той пусна раменете ми.

— Извинявай, сасенак. Аз само… Господи, ти защо… е, да, разбирам защо… но трябваше ли… — прекъснах тази несвързана реч, като го хванах за тила и го придърпах към себе си.

— Да — казах твърдо. — Трябваше. Но вече свърши. — Развързах наметалото си и го оставих да падне на пода. Той се наведе да го вдигне, но аз го спрях.

— Джейми, изморена съм. Ще легнеш ли с мен?

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Взираше се в мен, очите му бяха хлътнали от изтощение и напрежение.

— Да — каза тихо накрая. — Ще го направя.

Отначало беше мълчалив и груб, все още гневен.

По някое време изохках.

— Господи, съжалявам, любима. Не мога да…

— Няма нищо — прекъснах го, устните ми се впиваха в неговите и усещах как яростта отстъпва пред нежността между нас. Той не прекъсна целувката, но остана неподвижен, леко изследваше устните ми, галеше ги с език.

Докоснах езика му с моя и обхванах лицето му. Не се беше бръснал от сутринта и усещах леко наболите червеникави косъмчета под пръстите си.

Той се наведе, извъртя се настрани, за да не ме смаже с тежестта си, и продължихме да се докосваме, преплели тела и езици.

Бяхме живи и едно цяло. Бяхме едно цяло и докато се обичахме, смъртта нямаше да ни достигне. „Гробът е място тихо и усамотено, но няма там кой да те прегърне.” Алекс Рандал лежеше студен в леглото си, Мери Рандал беше сама в своето. Но ние бяхме заедно и никой и нищо друго нямаше значение.

Той стисна бедрата ми с топлите си длани и ме придърпа към себе си. Тръпката, която мина през мен, продължи през него, сякаш бяхме една плът.

Събудих се посред нощ още в прегръдките му и разбрах, че не спи.

— Заспивай, любима. — Гласът му беше тих, мек и утешителен, но усетих нещо в него, което ме накара да вдигна ръка и да напипам влагата по бузите му.

— Какво има, любими? Джейми, наистина те обичам.

— Зная — отговори тихо. — Наистина го знам. Нека ти кажа в съня ти колко те обичам. Защото когато си будна, не мога да кажа много, само повтарям едни и същи думи отново и отново. Когато спиш в ръцете ми, мога да ти кажа неща, които няма да прозвучат глупаво, и в съня си ти ще разбереш, че са истина. Заспивай, любима.

Извърнах се, за да докосна с устни шията му, където пулсът биеше бавно под малкия триъгълен белег. После отпуснах глава на гърдите му и му поверих сънищата си.

Бяхме обградени от мъже и дирите им по пътя на север, докато напредвахме след отстъпващата армия на планинците. Подминавахме малки групи пешаци, които вървяха със сведени глави срещу носения от вятъра дъжд. Други лежаха встрани под храстите, твърде изтощени да продължат. Вещи и оръжия бяха захвърлени по пътя; там — обърната каруца и чувалите с брашно — бяха разсипани и мокри от дъжда, тук — малка кулверина лежеше под дърво и двойното дуло сияеше мрачно в сенките.

Времето беше лошо през целия път и ни забавяше. Беше тринайсети април и аз яздех или вървях с постоянно, мъчително свито от ужас сърце. Лорд Джордж и вождовете на кланове, принцът и неговите съветници — всички бяха в Калоден Хаус, или поне така ни каза един от клана Макдоналд, когото срещнахме по пътя. Не знаеше нищо повече и ние не настоявахме; той се отдалечи в мъглата, движейки се като зомби. Дажбите бяха малки още преди месец, когато ме плениха англичаните, но явно нещата се бяха влошили още повече. Мъжете, които срещахме, вървяха бавно, едва пристъпваха от изтощение и глад. Но все пак упорито напредваха на север според заповедите на принца. Вървяха към място, което шотландците наричаха Друмоси Мур. Към Калоден.