Диана Гэблдон - В капана на времето

Той видя истината на лицето ми и кимна, не беше изненадан.

— Аз чаках — рече тихо и се отпусна изтощен на възглавниците. — Надявах се… че тя ще дойде още веднъж. Молех се… И получих отговор на молитвата си. Сега ще умра спокоен.

— Алекс! — Измъченият вик изригна от нея, сякаш думите му я удариха като юмрук.

Той се усмихна, стисна ръката ѝ и прошепна:

— Знаем го отдавна, любима. Не се отчайвай. Аз винаги ще бъда до теб, ще те гледам и ще те обичам. Не плачи, скъпа моя. — Тя обърса послушно розовите си бузи, но не можеше да спре сълзите, които продължиха да се стичат по тях. Въпреки отчаянието ѝ не я бях виждала толкова красива.

— Госпожо Фрейзър — каза Алекс, явно събрал сили да помоли за последна услуга. — Може ли да ви помоля… утре… да дойдете със съпруга си? Важно е.

Поколебах се. Каквото и да научеше, Джейми щеше да иска да напусне незабавно Единбург, за да се присъедини към армията и да намери останалите от хората си. Но вероятно един ден нямаше да е от решаващо значение за изхода на войната — не можех да откажа на молбата, с която ме гледаха двата чифта очи.

— Ще дойдем.

— Аз съм глупак — изръмжа Джейми, докато крачеше по стръмните павирани улици към къщата, в която живееше Алекс Рандал. — Трябваше да тръгнем вчера, още щом откупи перлите си! Знаеш ли колко път има до Инвърнес? А разполагаме само с кранти, за да стигнем дотам?

— Знам — казах нетърпеливо. — Но му обещах. И ако го видиш… ще го видиш след малко и ще разбереш.

Той изсумтя, отвори ми вратата и ме последва по витото стълбите на порутената сграда, без да се оплаква повече.

Мери почти се беше излегнала на леглото. Все още бе с парцаливите дрехи, прегръщаше Алекс и го притискаше силно към гърдите си. Сигурно бе стояла при него цялата нощ.

Щом ме видя, той се освободи нежно от прегръдката ѝ, като погали ръцете ѝ. Надигна се на лакът, беше по-блед от чаршафите.

— Госпожо Фрейзър. — Усмихна се леко, въпреки че сивото му потно лице издаваше скорошен тежък пристъп. — Радвам се, че дойдохте — добави, леко задъхан. Погледна покрай мен. — Съпругът ви… с вас ли е?

Сякаш в отговор, Джейми пристъпи в стаята. Мери, разсеяна за миг от нещастието си заради появата ни, погледна мен, после Джейми, стана и го хвана леко за ръката.

— Аз… ние… с-се нуждаем от вас, лорд Туарах. — Мисля, че по-скоро заекването, отколкото официалното обръщение трогна Джейми. Още беше мрачен, но напрежението го напускаше. Сведе любезно глава към нея.

— Помолих жена ви да ви доведе, милорд. Аз умирам, както виждате. — Алекс Рандал се надигна и седна на ръба на леглото. Тънките му пищяли се белееха като кост под опърпания подгъв на нощната риза. Пръстите на краката му — дълги и тънки — синееха от лошото оросяване.

Бях виждала смъртта във всичките ѝ форми, но това винаги беше най-страшното: човек, който я посреща съзнателно и с кураж, след като усилията на лечителя вече са безполезни. Безполезни или не, аз бръкнах в сандъчето си за дигиталина, който му бях приготвила. Имах няколко разтвора с различна сила: стъклени мускалчета, пълни с кафеникава течност. Без колебание избрах най-тъмното от тях, защото чувах как дъхът му гъргори от водата, която се беше събрала дробовете.

Сега обаче не дигиталинът, а решителността поддържаше Алекс Рандал и го изпълваше със сияние така, сякаш свещ гореше под восъчната кожа на лицето му. Бях виждала и това; мъж — или жена, — чиято воля е толкова силна, че успява да забави повелите на плътта.

Помислих си, че вероятно така са се появили някои призраци; волята и решителността оцеляваха, въпреки че крехката плът се беше предала и вече не можеше да поддържа живота. Не ми се искаше да бъда преследвана от призрака на Алекс Рандал; донякъде и заради това доведох Джейми в стаята му днес.

Той като че ли също беше стигнал до подобни заключения.

— Да, разбирам. Мога ли да помогна с нещо?

Алекс кимна и затвори за миг очи. Вдигна мускалчето, което му подадох, изпи го, потрепервайки леко от горчивината. Отвори очи и се усмихна на Джейми.

— Само с присъствието си. Обещавам, че няма да ви бавя дълго. Чакаме още един човек.

Докато чакахме, сторих каквото можах за Алекс Рандал, което при сегашните обстоятелства не беше много. Пак му дадох отвара от напръстник и малко камфор, за да облекчи дишането му. Той като че ли се почувства по-добре, но когато притиснах импровизирания си стетоскоп към хлътналите му гърди, чух усилните удари на сърцето, прекъсвани от толкова чести припърхвания, че очаквах да спре всеки момент.