Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Цяла нощ валя и голяма част от следващия ден, затова не можех да изляза навън; но умът ми се успокои и започнах да мисля… 6 6 „Робинзон Крузо“, Даниел Дефо, глава 5. — Б.пр.

Сенките по страницата помръдваха, когато храстите над него се разлюляха. С изострени инстинкти, той долови веднага промяната на вятъра — а с нея и звука от гласове.

Скочи на крака и хвана кинжала на кръста си. Като спря само за миг, за да сложи книгата на скалния ръб, той се хвана за гранитната издатина, която използваше за опора, и се издърпа към стръмната тясна кухина, която представляваше входът на пещерата.

Проблясък на нещо червено и на метал на пътеката долу го удари като юмрук от шок и раздразнение. По дяволите! Не се страхуваше, че някой войник ще напусне пътеката — те бяха зле екипирани дори за обикновен преход по откритото мочурливо поле от торф и прещип, камо ли да тръгнат из храсталаците по стръмен склон като този — но присъствието им така близо означаваше, че не може да рискува да напусне пещерата преди мръкнало дори за да си налее вода или да се облекчи. Хвърли поглед към каната, но вече знаеше, че е почти празна.

Вик привлече вниманието му отново към пътеката долу и той едва не се изпусна от скалната издатина. Войниците се бяха събрали около малка фигура, която се бе прегърбила под тежестта на буре. Това беше Фъргъс, тръгнал нагоре, за да му донесе буре с прясно сварен ейл. По дяволите, по дяволите! Добре щеше да му се отрази този ейл, от месеци не беше близвал.

Вятърът пак се бе променил, затова той долови само откъслечни думи, но малката фигурка като че ли спореше с войника пред нея, като жестикулираше яростно със свободната си ръка.

— Идиот! — рече Джейми под нос. — Дай им го, малоумнико!

Един войник посегна с две ръце към бурето, но пропусна, защото малката тъмнокоса фигурка отскочи ловко назад. Джейми се удари по челото от ярост. Фъргъс не можеше да устои на изкушението да се изрепчи на властта — особено на английската власт.

Малката фигурка сега се пързаляше надолу по хълма и викаше нещо на преследвачите си.

— Глупак! — изсъска Джейми. — Хвърляй го и бягай!

Вместо да хвърли бурето и да избяга обаче, Фъргъс, явно уверен в бързината си, се обърна с гръб към войниците и започна да върти задник пред тях. Явно достатъчно вбесени, за да рискуват да хукнат по влажната трева, неколцина от червените куртки скочиха на пътеката след него.

Джейми видя как водачът им вдига ръка и вика нещо. Явно се беше досетил, че Фъргъс може да е само примамка, която се опитва да ги вкара в засада. Но Фъргъс също крещеше и войниците явно знаеха достатъчно уличен френски, за да разберат думите му, защото макар неколцина да спряха при заповедта на водача, четирима други се втурнаха презглава към подскачащото момче.

Чу се боричкане и още викове, когато Фъргъс отскочи, гърчейки се като змиорка между войниците. Заради суматохата и воя на вятъра Джейми не чу свистенето на измъкнатата от ножницата сабя, но въпреки това го почувства, сякаш нейният звън бе първият предвестник на бедствие. Тя сякаш звънтеше в ушите му всеки път, когато си спомняше тази сцена — а той я помни много дълго.

Вероятно нещо в настроението на войниците, раздразнението им, някак стигна до него в пещерата. Вероятно бе усещането за прокоба, което не го напускаше от Калоден насам, сякаш всичко около него бе опетнено; застрашено само защото е той наблизо. Без значение дали чу звъна на сабята или не, но тялото му се напрегна за скок, преди да види сребристата арка на острието във въздуха.

То се движеше почти лениво, достатъчно бавно, за да може мозъкът му да го проследи, да се досети за целта му и да изкрещи безмълвно „не!“. Със сигурност се движеше достатъчно бавно, за да може той да се втурне към мъжете, да сграбчи ръката, която държеше сабята, да изтръгне смъртоносното острие от нея и да го хвърли на земята.

Съзнателната част от ума му му казваше, че това са глупости и дори сковаваше ръцете му около гранитната издатина, приковаваше го, за да не се поддаде на завладяващия импулс да се надигне и да хукне напред.

Не можеш , каза му тих шепот под гнева и ужаса. Той го направи за теб; не можеш да го обезсмислиш. Не можеш — казваше умът му, студен като смъртта под изпепеляващата вълна от безпомощност, която го заливаше. Нищо не можеш да направиш.

И той не направи нищо, само гледаше как острието довърши ленивата си дъга, стовари се в целта си с тих, почти незначителен звук и въпросното буре се затъркаля надолу по склона, като последният му трясък се изгуби сред веселото гъргорене на кафявата вода далече долу.