Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Махай се! Махай се! Махай се, или ще те убия! — Младият Джейми крещеше на капитана с разкривено от гняв лице. Англичанинът погледна безпомощно към леглото, сякаш молеше Джени да изтегли този неумолим малък враг, но тя лежеше като мъртва, със затворени очи.

— Ще чакам хората си долу — заяви капитанът възможно най-достолепно и се оттегли, като бързо затвори вратата след себе си. Лишен от врага си, Младият Джейми се свлече на пода и започна да плаче.

През пролуката във вратата Джейми видя госпожа Инес да го поглежда, отворила уста в ням въпрос. Джени се изстреля от завивките като Лазар, гневно смръщена и притиснала пръст към устните си. Бебето Иън сучеше яростно палеца и ръмжеше недоволно, защото той не пускаше нищо.

Джени се обърна рязко и седна на ръба на леглото, чакаше. Долу се чуваше тропот на войници. Тя трепереше от слабост, но протегна ръка към гардероба, където бяха скрити нейните мъже.

Джейми си пое дълбоко дъх и се стегна. Трябваше да рискува; дланта и китката му бяха мокри от слюнка, а недоволното ръмжене на бебето ставаше все по-силно.

Той излезе плувнал в пот от гардероба и подаде детето на Джени. Тя оголи гърдата си с едно рязко движение, притисна малката глава към зърното си и се наведе над детето, сякаш да го защити.

Наченките на рев се разтвориха в приглушеното сумтене на сученето и Джейми седна внезапно на пода. Имаше чувството, че някой го посече през коленете.

Младият Джейми бе изправил гръб при внезапното отваряне на гардероба и сега седеше проснат до вратата, пребледнял от изумление, като гледаше ту към майка си, ту към чичо си. Госпожа Инес коленичи до него и започна да шепне нещо в ухото му, но нищо в изражението на малкото му мокро от сълзите лице не показваше, че я разбира.

Когато виковете и скърцането на хамути отвън оповестиха заминаването на войниците, Младият Иън вече лежеше доволен и похъркваше в ръцете на майка си. Джейми стоеше до прозореца, така че да не го видят отвън, и ги наблюдаваше.

Стаята бе тиха, чуваше се само как госпожа Инес пие уиски. Младият Джейми седна близо до майка си и притисна буза в рамото ѝ. Тя не бе вдигнала поглед, откакто пое бебето, и още седеше така, със сведена над детето в скута ѝ глава, а черната коса криеше лицето ѝ.

Джейми пристъпи напред и я докосна по рамото. Топлината ѝ му се стори стряскаща, сякаш студеният ужас бе естественото му състояние и допирът до друго същество бе някак чужд и непривичен.

— Ще ида в тайника — каза той тихо, — и до пещерата, когато мръкне.

Джени кимна, но без да го поглежда. Той видя няколко бели косъма сред чернотата, проблясваха като сребро в средата на разделената на път коса.

— Мисля… мисля, че не бива да слизам повече тук — рече той накрая. — Поне за известно време.

Джени не каза нищо, но отново кимна.

Но стана така, че той слезе отново до къщата. Цели два месеца се кри в пещерата, като рядко дръзваше дори да излезе на лов нощем, защото английските войници все още бяха в околността, разквартирувани в Комар. Те излизаха денем на малки патрули от осем-десет души, претърсваха местността, плячкосваха малкото, което бе останало за плячкосване, и унищожаваха онова, което не можеха да задигнат. И всичко това с благословията на английската корона.

Една пътека минаваше близо до основата на хълма, на който се намираше неговата пещера. Тя бе прокарана от елените и все още служеше за тази цел, макар че само много глупав елен би припарил така близо до миризмата, която се носеше от пещерата. Все пак понякога, когато вятърът духаше в друга посока, Джейми виждаше по някоя групичка червени елени на пътеката или пък откриваше прясна следа в калта до нея на следващия ден.

Пътеката служеше и на онези, които имаха работа по склона на хълма — слава богу, малцина. Вятърът духаше откъм пещерата и той не очакваше да види елен. Лежеше на земята точно до входа на пещерата, където достигаше достатъчно светлина през надвисналите клони на прещипа и офиката, за да може да чете в ясните дни. Нямаше кой знае колко книги, но Джаред все пак бе успял да прокара контрабандно няколко с подаръците си от Франция.

Този яростен дъжд ме принуди да се захвана отново за работа, а именно да изкопая дупка в новото ми укрепление, като водосточна тръба, за да може водата да се оттича, иначе щеше да наводни пещерата ми. След като прекарах известно време в нея и не се случиха нови трусове, започнах да се успокоявам; и сега, за да повдигна духа си, от което наистина имах огромна нужда, отидох до малкия си склад и отпих малка глътка ром, който много пестях, но знаех, че свърши ли, ще е завинаги.