Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Госпожо Кирби — каза Джейми. — Замълчете, ако обичате.

Думите бяха достатъчно възпитани, но погледът в очите му вероятно е бил онзи, който Джеху видя в секундата преди ритникът да го изпрати в полет, защото госпожа Кирби ахна и изпусна библията, която падна на пода с пърхане на хартия.

Джейми се наведе и я взе, после показа на госпожа Кирби зъбите си. Изражението му очевидно не успяваше да наподоби усмивка, но все пак оказа известен ефект. Госпожа Кирби пребледня и сложи ръка на щедрия си бюст.

— Що не идете в кухнята да свършите нещо? — каза Джейми и извъртя рязко глава натам, което накара Суки, прислужницата, да се устреми към кухнята като листо по вятъра. Значително по-достолепно, но без никакво колебание, госпожа Кирби стана и я последва.

Доволен от тази малка победа, Джейми разпусна набързо и останалите в салона — изпрати вдовицата Мъри и дъщерите ѝ да се занимават с казана с прането, по-малките деца излязоха да уловят пилетата под надзора на Мери Макнаб. По-големите момчета бяха изпратени, за тяхно облекчение, да се погрижат за животните.

Когато салонът най-сетне опустя, той остана там за миг, колебаеше се какво да стори. Чувстваше някак, че трябва да остане в къщата, на стража, макар че съвсем ясно съзнаваше, че — както бе казала Джени — с нищо не може да ѝ помогне, каквото и да се случеше. До входната врата чакаше непознато муле, вероятно на акушерката, която беше горе при нея.

Неспособен да седи мирно, той закрачи нервно из салона с библията в ръка и постоянно докосваше нещо. Лавицата с книгите на Джени, очукана и одраскана от последното претърсване на червените куртки преди три месеца. Голямата сребърна поставка за сладкиши. Беше леко наранена, но явно се бе оказала твърде тежка за войнишка раница, затова бе избегнала съдбата на по-дребните предмети. Не че англичаните бяха взели кой знае какво; малкото истински ценни вещи и оскъдния запас от злато бяха скрити на сигурно място в тайника, при виното от Джаред.

Чу протяжен стон отгоре и неволно погледна към библията в ръката си. Без да го иска съвсем, я остави да се отвори на страницата в началото, където се вписваха сватбите, ражданията и погребенията в семейството.

Записите започваха със сватбата на родителите му. Брайън Фрейзър и Елън Макензи. Имената ѝ датата бяха изписани с красивия заоблен почерк на майка му, а отдолу имаше кратка бележка с по-стегнатия и по-черен почерк на баща му. По любов , беше написал изрично той, с оглед на следващия запис, който показваше, че Уили се е родил едва два месеца след сватбата.

Джейми се усмихна, както винаги, при вида на тези думи и погледна към картината на самия него, на две години, застанал с Уили и Бран, огромната хрътка. Само това бе останало от Уили, който бе умрял от едра шарка на единайсет години. През платното минаваше разрез — явно направен от байонет, за да изрази яростта на собственика му.

— А ако не беше умрял — каза тихо на картината, — какво щеше да стане?

Какво наистина? Докато затваряше книгата, зърна последния запис — Кейтлин Мейзри Мъри, родена на 3 декември, 1749 г., споминала се на 3 декември, 1749 г. Да, ако. Ако червените куртки не бяха дошли на втори декември, дали Джени пак щеше да роди детето твърде рано? Ако имаха достатъчно храна, за да не е и тя, като всички останали, само кожа и кости, дали щеше да стане друго?

— Никой не знае, нали? — каза той на картината.

Нарисуваната ръка на Уили лежеше на рамото му; винаги се чувстваше в безопасност, когато Уили стоеше зад него.

Отгоре долетя още един писък и в спазъм на страх ръцете му стиснаха библията.

— Моли се за нас, братко — прошепна и се прекръсти. Остави библията и отиде в обора да помогне за добитъка.

Нямаше какво да стори тук; Роби и Фъргъс бяха повече от способни да се погрижат за малкото останали животни, а Младия Джейми, на десет, бе достатъчно голям, за да им помага. Докато се оглеждаше какво да свърши, Джейми събра шепа от пръснатата слама и я отнесе надолу по хълма към мулето на акушерката. Когато сламата свършеше, трябваше да заколят кравата; за разлика от козите, за нея не можеха да съберат достатъчно фураж по зимните хълмове, дори с накъсаните от малките деца трева и бурени. С малко късмет осоленото ѝ месо щеше да им стигне до пролетта.

Когато се върна в обора, Фъргъс вдигна поглед от вилата си.

— Това е истинска акушерка, нали? — попита той. И издаде агресивно дългата си брадичка. — Мадам не бива да бъде поверявана на грижите на селянка, нали!