Карл Май: Бот Шътърс

Слязох, хванах Суолоу за юздите и попитах на тръгване:

— Сега ми кажи и вие кои сте, мастър! Аз ви дадох информация за себе си и естествено трябва да знам на кого ще заемам куршумите си.

— Кои сме, сър? Хм, от това би излязла дяволски дълга история, но аз се казвам Сам и този тук също се казва Сам. Ето защо нашите хора винаги ни наричат Ту Самс. Ние сме от групата на Бот Шътърс и там горе край водата се намира нашият хайд-спот [8] Англ. hide-spot — скривалище — б.нем.изд. .

Спрях и погледнах изненадано двамата мъже. Бот Шътърс, баща и син, бяха най-прочутите ловци между езерата и Мексиканския залив. Никой не знаеше истинските им имена, никой не знаеше произхода им, но всеки можеше да разкаже някое необикновено тяхно приключение. Те бяха най-неустрашимите врагове на индианците и макар външен човек да не бе стъпвал в бивака им, говореше се, че там могат да се намерят повече нъгитс [9] Nuggets — едри зърна промивно злато — ам. — б.нем.изд. и индиански скалпове, отколкото би могло да се натовари на една волска кола.

— Бот Шътърс? Истина ли е това, мастър?

— Естествено, сър! И ако някой ден се събереш с тях, те на драго сърце ще ти разкажат за Сам Тик и Сам Тин, които са все заедно и вече са смъквали кожата от главата на някой и друг червен нехранимайко. Нали така, Сам Тин, старий куне?

Кун е съкращение от ракун, миеща мечка, и се употребява от ловците с най-различно значение като обръщение.

Сам Тин изгрухтя в знак на съгласие, а Сам Тик отново пое по пътя. Следвайки дирята, крачехме бодро напред.

След известно време видяхме в прерията да се издава един дълъг и тесен «горски език». Двамата трапери станаха по-предпазливи. Те изоставиха дирята, която заобикаляше «езика», и побързаха в права посока, търсейки по възможност прикритие между предните храсти, към високостеблените бели акации и уеймаутови борове. Когато стигнахме при тях, Сам Тик спря.

— Height-day [10] Възклицание на облекчение, изненада — англ. — б.пр. , най-лошото отмина, смятам аз! Червенокожите можеше да са прозрели намерението ни и да ни причакват тук, където щяха да бъдат в безопасност от куршумите ни и можеха със сигурност да ни очистят. Ама негодниците са наистина по-глупави от дебелата глава на някой калърд джентълмен [11] Coloured gentleman — негър — ам. — б.нем.изд. и сега ще трябва да измрат и да ни предадат скалповете си!

— Предадат скалповете си! — потвърди Сам Тин, като последва спътника си, който предпазливо се запромъква към отвъдната покрайнина на «езика».

От другата страна се намираше една от вече споменатите бухти. Тя беше разделена по дължина на две половини от един поток, чиито брегове бяха гъсто обрасли с върби, елши и тополи. Той идваше от най-вдадената част на «залива» и изчезваше, описвайки завой, зад отсрещния горски ъгъл. Един поглед ми беше достатъчен да видя, че хитростта на двамата умни трапери бе напълно успяла.

Те бяха минали през потока, бяха спънали зад него животните си и навлезли в отвъдната част на гората, за да опишат оттам една дъга обратно до своята диря. Междувременно йенктънсите бяха пристигнали, бяха забелязали двата коня и веднага се оттеглили зад водата, за да дочакат завръщането на белите, които после биха били изгубени. Но преди това, за да се уверят в своята сигурност, бяха претърсили сегашното си наблюдателно място. Следите, които забелязахме, ясно го удостоверяваха. Сега лежаха на няма и двеста крачки без всякакво прикритие пред шубраците на потока. Конете им бяха вързани за колчета в тяхна близост. Беше цяло щастие, че вятърът духаше срещу нас, в противен случай животните отдавна щяха да са ни подушили и издали.

— Сам Тин, старий куне, виждаш ли меднокожите там? Погледни към оная пролука, ако си закопнял за конете ни! Те не са ги докоснали. Сега, сър, дигай пушката. Ти ще вземеш първия там вдясно, аз втория и Сам Тин третия, после вадим брадвите и върху тях! Нали имаш томахавка там под палтото?

— Имам, а в пушката имам два заряда, така че ще взема първия и четвъртия!

— Добре, сър! Смятам, че те ще бъдат дяволски изненадани, когато ги нападнем от посока, която съвсем не очакват!

Четири изстрела прогърмяха и четирима индианци се преметнаха. Другите трима подскочиха, съгледаха ни и се затичаха към конете. На първия се удаде да достигне своя. Измъкна колчето, метна се на гърба му и препусна. Аз се хвърлих към следващия, който също вече се канеше да скочи на едно от животните. Измъкна томахавката от пояса и замахна за удар, но мигновено се свлече на земята. Ножът ми се беше забил до дръжката в гърдите му. Оглеждайки се, забелязах двамата ловци да притискат към земята последния, който отчаяно се бореше срещу тях. Тук моята помощ беше явно излишна, но избягалият не биваше да се изплъзне.