Карл Май - Олд Файерхенд

— Прави, каквото щеш! Сам Хокинс е готов със своето завещание. На теб ти завещава нещото, дето му викат перука, ако не се лъжа. Как хубавичко само ще ти влезе в употреба, хи-хи-хи!

Парано го изрита и излезе, последван от мълчаливите си придружители.

Известно време лежахме смълчани и неподвижни, но когато сметнахме, че сме сами, се затъркаляхме един към друг, докато се намерихме в непосредствена близост. Макар ръцете ми да бяха здраво завързани, успях да измъкна ножа от ръкава му и да прережа вървите на неговите ръце. Няколко мига по-късно стояхме свободни и разтърквахме изтръпналите си крайници.

— Само така, Сам Хокинс, ти май не си чак толкова лош тип, мисля! — похвали се само дребното човече. — Вярно, затъвал си в някоя и друга каша, ама толкова зле като днес никога не е било. Много ми се ще да разбера как ще си измъкнеш ушите от качулката… ако не се лъжа, хи-хи-хи!

— Нека видим по-напред как стоят нещата вън, Сам!

— И аз така мисля, сър, това е най-важното.

— Трябва да си намерим оръжия. Ти имаш нож, но аз съм с голи ръце.

— Все ще се оправим някак!

Пристъпихме до вратата и открехнахме леко двете кожи, служещи за завеси.

Неколцина индианци тъкмо измъкваха двамата пленници от съседната пещера и Парано се запъти насам от лагерното място. Вече беше станало доста светло, така че можехме напълно да виждаме долината. Недалеч от водната порта Суолоу бе влязъл в разправия с плячкосания от клетия Уил Паркър кафяв жребец. При вида на любимото животно веднага се отказах от бягството пеша, което като че ли бе най-доброто. На неголямо разстояние от него пасеше издръжливата кокалеста кранта на Винету — кон, чиято ценност много трудно си личеше. Ако успеехме да се доберем до някакви оръжия и да достигнем животните, щяхме може би да имаме някакъв шанс.

— Виждаш ли нещо, сър? — попита Хокинс, смеейки се.

— Какво?

— Хм, отсреща там стария обесник, дето се е търколил на тревата.

— Виждам го.

— И също нещото, облегнато до него на камъка?

— Също.

— Хи-хи-хи, как удобно лежи на пътя пушкалото на стария кун! Ако аз наистина се казвам Сам Хокинс, то онова трябва да е Лиди, мисля, и човекът все ще има някоя торбичка куршуми!

Не можех много да се занимавам с радостта на дребния герой, защото Парано ангажира цялото ми внимание. За съжаление нямаше как да разбера какво говореше на двамата пленници. Мина доста време, преди да си тръгне, но успях ясно да чуя последните му думи, изговорени с повишен глас, и разбрах съдържанието на цялата му реч.

— Приготви се, пимо! Колът е забит, а ти — прибави, обръщайки се с особен поглед към Елън — достатъчно дълго си поигра на мъж и наместо Рибана ти ще станеш скуоу на Финети!

Даде знак на хората си да отведат вързаните пленници на мястото, където индсмъните бяха насядали и налягали около ярко пламтящия сега огън, и се отдалечи с високо изправена, достолепна стойка.

Сега трябваше незабавно да се действа, защото ако бяха отведени двамата по средата на събралото се множество, нямаше да имаме вече никаква възможност да се доберем до тях.

— Сам, мога ли да разчитам, на теб?

— Хм-м, не знам, щом ти не го знаеш! Трябва някой път да ме изпиташ, струва ми се.

— Ти се заеми с десния, а аз с левия. После бързо ремъците надве.

— И след това към Лиди, сър!

— Готов ли си?

Той кимна с изражение на лицето, от което ясно личеше задоволството от предстоящия номер.

— Е, давай тогава!

С леки, но бързи скокове се стрелнахме към индианците, мъкнещи пленниците зад себе си. И независимо че поради товара си бяха заставени да бъдат обърнати към нас, удаде ни се да стигнем незабелязано до тях.

Сам намушка единия отзад с толкова добре премерен удар, че оня се срина беззвучно. А аз, понеже бях напълно невъоръжен, изтръгнах първо ножа от пояса на другия и го прекарах с такъв натиск по гърлото му, че крясъкът, който се накани да издаде, излезе като свистящо гъргорене от прорезната рана. Той също рухна.

Няколко бързи среза освободиха вързаните от техните ремъци, така че те бяха свободни, още преди някой от враговете да е забелязал нещо от това развило се с такава бързина събитие.

— Напред, вземете си оръжия! — извиках, тъй като добре съзнавах, че без такива измъкването е немислимо.

Откъснах торбичката с мунициите от тялото на убития от мен и се втурнах след Винету, който бе разбрал правилно ситуацията и скочи посред лагеруващите около огъня индианци, а не към портата.

Както във всеки миг, когато нещата се касаят на живот и смърт, човек е съвсем различен, така и на нас мисълта за онова, което бе заложено на карта, придаде необходимата ловкост и бързина. Още преди нападнатите да са се осъзнали, ние бяхме вече минали помежду им с изтръгнатите от тях оръжия в ръка.