Карл Май - Една загадка

Да, за него помадата беше действително напълно излишна, защото благосклонният към него късмет беше, така да се каже, толкова грижовно натъпкал кожата му с тлъстина, че съществуването на бръчица по тази окръгленост беше напълно невъзможно.

Няколко дни по-късно вече се намирахме далеч зад прочутата порта на планината Загрос и то по някогашния военен път, по който Александър Велики през 330 година преди Христа потеглил към Екбатана в преследването на Дарий. Сега този път нямаше, наистина, ни най-далечна прилика с това, което човек си представя за военен път.

Двамата имахме отлични коне. Дори самият шах не би се срамувал от тях. Аз яздех моя Асил бен Рих (Благородния), а Халеф седеше на един прекрасен неджди жребец, който се казваше Баркх (Светкавица).

Двете животни, непродаваеми по своята стойност, притежаваха най-изискана арабска школовка и си разбираха «тайните», без които дори най-благородното животно не би имало своята пълна стойност за джезирех бедуините.

Последната нощ останахме в Миян и Так, едно малко селце, и после минахме през една тясна планинска клисура, която излизаше в доста широката, протегляща се почти до Керинд долина. За последно споменатото селище бях любопитен по причина, че го окачествяват като главно селище на али илахис, които толкова исках да опозная. Разправят, че те обожествявали халиф Али и не само се молели на Дявола, ами даже го считали за създател на Всемира. Пурите и бахтиярите, към които те най-вече принадлежаха, били разбойнически, брутални хора. В последните дни навсякъде, където отсядахме, ни бяха предупреждавали за тях. Всички ни бяха обяснявали, че е рисковано само двама да яздим през планините, в чиито клисури се криела отдясно и отляво сганта, за да се възползва от всяка възможност за грабеж. Бяха ни назовали също имената на няколко души, които в последно време били нападнати и убити. Но ние бяхме минавали и през съвсем други местности, без да сме се страхували, така че учтиво отклонявахме съпровода, предлаган ни в различните селца. От опит знаехме, че тези наемни защитници виждат единствената си задача само в това как «да ударят келепира» от своите повереници и при приближаване на истинска опасност си плюят на петите. Бяхме стигнали необезпокоявано в близост до Керинд и се надявахме със същото щастие да достигнем Керманшах, нашата следваща цел.

Вярно, в Ханикин и после също в Сер и Пул ни бяха разказали, че по-нататък във вътрешността на страната наскоро имало няколко случаи на бабиски размирици. Но не бяхме научили нищо по-конкретно и сметнахме тези предупреждения също само за опит да ни се натресе полицейска охрана. Каква работа имахме ние чужденците със сектата на бабите, чиито членове нямаха ни най-малка причина да ни считат за врагове?

Основателят на тази секта беше хаджи Али Мухамед от Шираз. Той осведомява, че неговото учение било входът към истинското блаженство. По тази причина то бе наречено Баб (Порта) и оттук името баби. Тъй като новото учение биваше окачествявано като завършек на Корана и новият лъжеучител твърдеше, че стои по-високо от Мохамед, персийското правителство, подбунено от ислямитското духовенство, настъпи срещу бабите, чийто основен отряд бе победен след дълга съпротива и после жестоко екзекутиран. Незасегнатите от този удар събраха нови привърженици и проповядваха отмъщение. Беше извършен опит за покушение срещу шах Насир ед Дин, който обаче не успя. Виновниците изтърпяха нечовешки наказания и всеки, изповядващ бабизма, трябваше да бяга или да се отрече с клетва от вярата си. Правителството мислеше, че с това е нанесло на сектата смъртоносен удар, ала огънят продължаваше да тлее. Знаеше се, че скришом той се разпростира все по-надалеч и ту тук, ту там излизаше наяве в отделни искри. По цяла Персия се ширеше мнението, че шахът сигурно няма да умре от естествена смърт, а от ръката на някой баби. Няколко от споменатите искри бяха онова, за което ни разказаха в Ханикин и Сер и Пул. Ние не го взехме под внимание, защото нямахме нищо общо с жаждата за отмъщение на бабистите и се страхувахме от тях също толкова малко, както от бахтиярите и алиилахисите.

Та си яздехме, значи, без грижа в хладното юнско утро и се радвахме, че сме преодолели гореспоменатата, труднопроходима клисура. Вляво от нас високи, голи скални стени се точеха часове наред, докато от дясната страна планината се възкачваше в по-меки линии. За съжаление, ни липсваше гората, по отношение която Персия изобщо си е бедна. Запръска ситен дъждец, който лека-полека се усили и накрая заваля с такова усърдие, че Халеф неволно възкликна: