Карл Май - Една загадка

Халеф се беше разпалил. Съзнах, че никакво поучение не би дало плодове, и сега опитах да го отклоня от намерението му по друг начин:

— Вероятно по обратния път от Персия ще минем през Керманшах. Тогава навярно все още ще е време да се осведомиш за бивака на идис.

— Не, толкоз дълго ми е невъзможно да чакам. Та нали чу, че бръчките са въшките на красотата. Трябва ли да им дам време на тези въшки да се разпрострат така, че по-късно да се нуждаем от дваж повече помада, отколкото е нужно сега? Аз искам да видя Ханнех, блаженството на моите очи, ненабраздена, когато се прибера у дома. Затова ще яздя сега към Керманшах и ще й пратя цяра вкъщи, за да може по време на отсъствието ми да го приложи. Ако не искаш да ме придружиш, ще яздя сам, но това би огорчило моята душа.

Халеф се отвърна и замълча. Тоя нещастен продавач на мазила! Защо му трябваше да се мъкне в кафенето и да напомни на хаджията за «набраздяването» на неговия харем! Беше действително глупост да се предприеме една такава ненужна езда. Но ориенталецът няма чувство за цената на времето и дребният шейх също нямаше разбиране за забавянето, което изискваше от мен. В действителност за някакво забавяне в строг смисъл аз също не можех да говоря. Бях предприел това пътешествие, за да събера впечатления и опит, и спокойно можех да си позволя едно отклонение от няколко дни. Да, дори беше възможно по този страничен път да се намират повече приключения отколкото по главния път. Освен това ми хрумна, че няколко тира от бахтиярите са али илахис, т.е. принадлежаха към една секта, с която още не се бях запознал. Може би щеше да ми се удаде възможност там горе при Керманшах да попълня тази празнота. Струваше ми се ненормално, наистина, да предприема едноседмична и вероятно не безопасна езда само и само да взема някакво «натривало» от някаква стара персийска знахарка. Ето защо направих все пак още един опит да отклоня хаджията от неговото намерение:

— Известен ли ти е тирът — подех отново, — подплемето на бахтиярите, към което принадлежи Умм ед Джамал, Халеф?

— Не — отговори той сухо.

— Чу ли от търговеца името на този тир? То гласеше «идис». Знаеш ли какво означава това?

— Не.

— Думата е кюрдска и означава «хитрец», но и също «шмекер». Ти значи се каниш да търсиш шмекери?

— Защо пък не? Тъкмо защото са или се казват шмекери, сега толкоз повече искам да отида. Може би ще преживеем нещо. Та нали затова правим пътуването. Сега аз се радвам два пъти повече на ездата. Ти по-късно много ще съжаляваш, задето не си я направил заедно с мен! Можеш да ме изчакаш в Багдад!

— Такъв случай няма да настъпи, защото ако продължаваш да настояваш, сърце няма да ми даде да те пусна да тръгнеш сам.

Тогава дребосъкът се обърна бързо към мен и попита с просияло лице:

— Значи ще яздиш с мен, сихди? Хамдулиллах! Аз победих, победих Кара бен Немзи ефенди, когото още никой човек не е надвивал! Сихди, благодаря ти! Ние не само ще идем да вземем Мазилото на красотата, ами при това ще извършим геройски дела, които ще наследят нашите деца, деца на децата и дъщери на правнуците.

— Мазилото?

— Мълчи! Имам предвид естествено нашите героични дела! Ела, нека се върнем при нашия бинбаши (майор), та да му кажем, че утре по ранина ще потеглим за Керманшах. Той предварително още ще се възрадва на делата на храбростта, които ще извършим, и деянията на дързостта и победата, които ще чуе от нас при завръщането ни.

Сега моят дребен Халеф си беше отново старият. Самохвалството принадлежеше към неговия характер както парадните звуци към тромпета, но човек на драго сърце можеше да му прости този недостатък заради останалите му добри качества. Що се отнася до бинбашията, то това беше домакинът, при когото живеехме. Платихме си кафето и тръгнахме.

Бинбашията знаеше, че искахме да се спуснем по реката, и когато сега чу, че тръгваме най-напред към Керманшах, се осведоми за причината. Халеф го извести с цялата откровеност и тогава узнах за свое учудване, че бинбашията споделя мнението му. На него също му беше известно реномето, с което се ползваше Умм ед Джамал, и ме увери, че то е напълно основателно. А Кепек, дебелият, прибави с тежки, важни жестове:

— Да, Ум ед Джамал носи с пълно право името си. Нейната помада разкрасява и най-грозния сурат и аз често съм чувал в кафенето да се приказва, че дори мъже са изпитали върху себе си благодарността на помадата. Но аз не я купувам!

При тази матестация през ум не ми мина да придам на съмнението си по-нататъшни думи.