Карл Май - Край развалините на Вавилон

Тук ми хрумна идеята дали това не е една добра възможност да подложа действието на нашите пръстени на проверка. Сега, когато разказвам това и са ми известни всички по-късни събития, знам, че реализирането на тази идея бе наистина една голяма непредпазливост.

Върнах се отново при Халеф, извадих от джоба иззетите от Педер-и-Бахарат и придружителите му пръстени, надянах си златния, дадох на хаджията един от двата сребърни и казах:

— Сложи си незабелязано този пръстен на пръста! Тези двама мъже са силлан. Любопитен съм как ще реагират, като забележат нашите пръстени.

— Машаллах, това е добра идея! — ухили се той тихо, при което очите му радостно просветнаха. — Може би тази среща ще ни докара някое приключение, за което по-късно ще можем да разказваме. Ако ме попитат, ще им кажа, че…

— Нищо няма да им казваш! — пресякох го аз. — Приказването остави на мен! Ние не можем да знаем какво ще научим и следователно трябва да бъдем предпазливи. А сега внимавай и не се дръж нескопосно!

— Аз? Нескопосно? — запита той обиден. — Сихди, виждал ли си ме някога, мен, твоя приятел и закрилник, нескопосан? Щеше ли да ме вземе нявга Ханнех, най-прелестната сред най-велелепните рози и резеди, за мъж на своето сърце, ако бях някой непрокопсаник…

По-нататък не чух думите му, защото бях натъпкал бързо чибука си, упътих се отново към мъжете и помолих единия, който пушеше:

— Тютюнът е храна за душата, а димът му възнася мислите от земята. Аз нямам огън и те моля да възрадваш моето сърце.

Една толкова учтива молба не можеше да бъде отблъсната. Бях приел, че той ще си послужи с обичайното за тук огниво. Оня обаче извади от пояса кибритени клечки и запали една. Това толкова дребно обстоятелство за мен все пак не бе без значение, защото ми даваше отправна точка за заключения, които иначе нямаше да мога да извадя. Той прояви учтивостта да поднесе огънчето към тютюна. Аз се възползвах от случая да държа чибука така, че очите му да се спрат върху пръстена на пръста ми. Каквото възнамерявах, стана. Той го забеляза, изтърва горящата клечка и извика:

— Абархрака ’ллах! (Да благослови Аллах!) Какво съглеждам на ръката ти!

Аз вдигнах предупредително ръка и хвърлих изпитателен поглед наоколо. Тогава онзи прибави тихо:

— Прощавай, о, господарю! Изненадата ми да те намеря тук бе толкова голяма, че насмалко да забравя повеляваната предпазливост!

Той значи ме смяташе за някого, когото всъщност трябваше да търси някъде другаде. Налагаше се да действам много умело.

— Къде предполагаше, че съм?

— В Багдад, където можеше да си пристигнал не по-рано от вчера.

— Ти позна. Само че аз не се задържах там.

— Разпореждането на Сефира ти е било връчено веднага?

— Да.

Сефира! Тази дума ми подейства като електрически нож! Същият Сефир ли бе, за когото разказва бинбашията? Къде се намираше той? Каква цел преследваше? За какво се отнасяше неговото разпореждане? Кой и какъв беше мъжът, за когото бях считан сега? Тези и още други въпроси ми минаха през главата. Може би щеше да ми се удаде да изкопча съответните отговори.

Мъжът погледна сега изучаващо Халеф, съгледа сребърния пръстен на ръката му и после ми отправи раболепния въпрос:

— Ще проявиш ли благост към мен, о, господарю, ако дръзна да се осведомя дали този мъж не е Афтаб, за когото Сефира ми каза, че ще те придружава?

— Той е — потвърдих, защото ми стана ясно, че съм смятан за Педер-и-Бахарат.

— По време на това пътуване ти си се нарекъл Касим мирза?

— Касим мирза е сегашното ми име — изразих съгласие. Педер-и-Бахарат си бе послужил пред мен със същото име. Той заемаше поста на ръководещ силл, поради което аз възприех достолепната стойка и тона на началник. За да не остана дълго в неизвестност, прикачих към отговора си въпроса:

— Та Сефира значи те прати да ме издириш в Багдад?

— Да, о, господарю.

— Натовари ли те с някакво поръчение за мен?

— Да, о, господарю?

Това «Да, о, господарю» лесно можеше да стане опасно за мен, ако все само аз бях питащият и от него получавах такива къси отговори. Затова продължих по-настоятелно:

— Какво е поръчението? Говори! Не обичам да задавам излишни въпроси.

— Прощавай, о, господарю! Сефира е много строг с нас. Ние имаме право да отговаряме само когато ни запитат и да бъдем възможно по-кратки. Имах да ти съобщя, че не бива да оставаш в Багдад, а веднага да дойдеш.

— Защо?

— Труповете скоро ще пристигнат. Те няма да бъдат докарани по керванския път, а за по-голяма сигурност ще ги преведат по Нахр Серсар до Ефрат, откъдето ще ги спуснат с келлеки.