Карл Май - Край развалините на Вавилон

Хаджията не помисляше, че тези думи са способни да оскърбят бинбашията. Той също така малко подозираше колко скоро неговото перчене ще се превърне в истина. За мое успокоение отговорът на поляка прозвуча без яд:

— Аллах да предварди, че вие някога да се озовете в такова положение! И най-силният и умен мъж не може да предприеме нищо срещу враговете си, когато е вързан, а нашите врагове… ах, нали щях да узная кои са?

— Да, ще го знаеш и ще има да се маеш, като научиш с каква лекота се отървахме от тях. Искаш ли ти да го разкажеш, сихди?

— Не — заявих аз.

— Много право от твоя страна — рече със самочувствие дребосъкът. — Който иска да разправи една такава уйдурма, трябва да притежава правдивост на устата, живост на езика, убедителност на разума и същевременно голямото изкуство да подхване и престане там, където е правилното място. Ама това умение го притежават само малцина, а ако от него нищо не е налице, то не бива човек да се учудва, че от най-хубавия разказвателен материал става някакво вехто, дрипаво и потрошено седло, на което няма кой да ти седне. Та сега аз ще почна, пък вие ме слушайте с молитвена вдълбоченост!

От само себе си се разбира, че Халеф прибави на нашата среща с Педер-и-Бахарат няколко чудновати страни, които изобщо не ги бе имало, и бе неизбежно също така, че ме възхвали, наистина, но толкова по-малко забрави себе си. Той се постара да го стори, както е известно, по такъв начин, че се представи като мой съветник и закрилник. Като приложение остави да последва забележката:

— Казвам ти, о, бинбаши, такъв един курбач е въплъщение на всичката победна несломимост! Аз никога не бих влязъл в Бирс Нимруд без камшик. Ако и вие бяхте взели един, то благосклонността на съдбата щеше да ви съпроводи до вътре и да ви изведе отново навън като свободни мъже.

Дозорца понесе без отговор това назидание и отправи към мен въпроса:

— И ти сега мислиш, ефенди, че тези персийци ще те търсят тук в Багдад?

— При положение че дойдат насам, сигурно ще го сторят — отвърнах аз.

— И затова искаш още утре да тръгнеш?

— Не само затова, защото вече ти казах, че ще ги избягвам, наистина, но не се страхувам от тях. Сега нямам причина да остана тук да се търкалям в кревата.

— Моята молба не е ли за теб причина?

— Не, понеже ние ще се върнем. Тогава ще имаме причина за оставане, защото зад нас ще лежи една неколкодневна езда, от която ще трябва да си починем.

— В такъв случай не искам да настоявам повече, но те моля да не предприемаш при Бирс Нимруд нищо, което би могло да ми навреди.

— Вече Обещах да изпълня желанието ти и можеш да разчиташ, че ще сдържа думата си.

Първоначално бях имал само намерението да посетя упоменатите, свързани с нашите спомени, места, но искрено признавам, че разказът на бинбашията пробуди у мен решението да даря Бирс Нимруд с едно по-голямо внимание. Отдавна знаех, че той съдържа ходници, в които хората често бяха опитвали да проникнат; По-късно обаче опитите бяха изоставени, защото в много случаи бяха протекли нещастно. Подземните помещения, в които полякът е бил затворен, събудиха моята любознателност, толкова повече че скицата в бележника ми се отнасяше до тях. Исках да ги издиря, но не казах нищо на Дозорца за това и бях решил естествено да не предприемам нищо, което би му донесло вреда.

За пробудуване на нощта вече дума не се отвори. Малко след полунощ хвърлихме едно око на конете и си легнахме.

Разстоянието от Багдад до Хиле се сравнява с три къси дневни прехода. С нашите бързи коне ние не се нуждаехме от толкова дълго време и ето защо през ум не ни мина да започнем ездата предиобед. Напротив, изчакахме както преди година да преминат най-големите дневни жеги и след като се сбогувахме с Дозорца и неговия тлъст онбаши, поехме нагоре по реката, за да се прехвърлим по моста на десния бряг на Тигър.

Когато изпратихме оттам един поглед назад, градът трепкаше пред очите ни точно както навремето в ярък слънчев блясък. Вляво се виждаха градините и карантинното отделение, по-нататък — малката крепост и непосредствено до водата — правителствената сграда. Вдясно лежеше предградието със старото медресе на Мостансир. После се разстилаше сбитият масив от къщи с издигащите се над тях минарета и куполи на джамиите, над които бе надвиснало свойственото за Багдад було от мараня и прах.

Оттук се насочихме към Ошах-канал, а когато го оставихме зад себе си, пред нас се ширна безбрежната пустиня. Да, ландшафтът там е пустиня! Там, където немного отдавна са се редели градина до градина, където са помахвали хиляди палми, ухаели цветя и блестели великолепни плодове, сега се простира на запад до брега на Ефрат необозрима, безотрадна пустиня.