— Да, ти навярно ме разбираш по-добре от твоя приятел Кара Бен Немзи, защото имаш син. Аз също горях за отмъщение. Но не познавах убийците и всяко усилие да ги открия беше напразно.
— Разкажи как се случи нещастието! — подканих го. — Това ще облекчи сърцето ти.
— На него няма да му стане по-леко, а по-тежко — отвърна Дозорца. — Винаги причинява болка, когато човек човърка рани, които не искат да заздравеят. В Бейрут вече бях опознал смъртната вражда, която постоянно цари в Ливан между мохамеданските друзи и християнските маронити, навярно и никога няма да угасне. Понеже ситуацията ти е ясна, не е необходимо да правя предварителни обяснения. Споменатата вражда не произхожда от някаква разлика по отношение местожителството или езика, а от различието във вярата. Друзи и маронити обитават пещерите и долините на Ливан и двете общности говорят арабски. Маронитите са всъщност католически християни, макар що се отнася до техните църковни обреди и йерейския брак да са се отдалечили от Римската църква, а друзите изповядват исляма, но си имат своите тайни учения и дори се отдавали още, както казват, на древната сирийска култова религия. В по-раншни времена друзи и маронити се държали сплотено срещу турците; планинските народи винаги се съпротивляват най-дълго срещу поробителите. За да бъде разрушен този сговор, бе посята вражда между тях. Плодовете съзряха и последиците бяха кървавите и безпощадни масови кланета, състояли се през годините 1842 и 1845. Когато после турците претърпяха в Кримската война неколкократни унижения от страна на съюзените с тях англичани и французи, у мохамеданите се насади една омраза към християните, на която най-лесно можеше да се даде простор в Ливан и Сирия, където английските и френските интереси се сблъскваха непримиримо с турските. Хората започнаха да се разбунват. Когато Западните сили принудиха султана в прочутия Хатт-и-Хумаюн [106] Хатт-и-Хумаюн — декрет на султана — б. нем. изд.
от 1856 да присъди и на всички иноверни поданици същите права като на мохамеданите, по страната тръгна дълбоко озлобление, чийто първи сигнал бе убийството на английския и френския консул в Джида, пристанищния град на свещената Мека, където, както е известно, хората са по мохамедани от самия Мохамед. Последвалото наказание от страна на двете сили увеличи тайно разяждащата ненавист. Към това се добавяше, че правата на Портата по отношение васалните държави биваха все повече орязвани и накрая напълно преустановени. В Сърбия свалиха Кара Георгиевич, който беше предан на султана и върнаха Обренович. В Молдавия и Влахия беше избран за княз Куза. Тези събития така повишиха озлоблението на мюсюлманите към християните, че избухването на битката беше неизбежно. Тя се започна най-напред в Ливан, и в Дамаск се състоя тайно съвещание между тамошния паша Ахмед, шейх ул ислям [107] шейх ул ислям — върховният глава на мохамеданското духовенство — б. а.
Абдаллах ел Халеби и Куршид паша от бейрут, чийто резултат шейх ул ислям обобщи с думите: «На Хатт-и-Хумаюн, който накърнява духа и словото на Корана, може да се отговори само с подстрекаване на народа към християноубийство.» Куршид паша първи доведе това решение до дело. При потеглянето си от Бейрут той даде с топовни изстрели сигнал за клането. Друзите се надигнаха на унищожителна битка срещу християните.
Когато разказвачът стигна сега дотук, аз го прекъснах:
— Преди да продължиш нататък, ще те помоля да ми кажеш в преценката си за тези битки на страната на християните или на мохамеданите си стоял.
— Не взех някаква партия — отвърна той. — И от двете страни бе повече или по-малко прегрешено. Ако си справедлив, ще признаеш, че в нравствено отношение маронитите стояха дълбоко под друзите и често им даваха основание за презрение и дори повод за отмъщение. Не можеш също да отречеш, че християните бяха тези, които искаха тогава да щурмуват Саида, древния Сидон. Най-кървавите битки обаче се водиха при Хасбея — край западния склон на Хермон, и в град Рашея, разположен северно от изворните реки на Йордан. Там маронитите бяха съсечени с хиляди. Още по на север се е сгушило в полите на Ливанските планини градчето Захле, чиито жители винаги са били най-храбрите воини на маронитите. Те живееха във вражда с друзите и се гордееха с онези статути, които ги отличаваха от римокатолиците. Когато чуха за избухването на битката, изстреляха към небето куршумите на кремъклийките си и се врекоха: «И самият Бог да потегли даже срещу нас, няма да може да завоюва Захле!» Наказанието последва тази дързост начаса. Маронитските съюзни народи, които трябваше да ги подкрепят, се върнаха по път от страхливост, докато арабските бедуини от равнината, друзите от Ливан и Хауран, арнаутите и кюрдите от Дамаск и метуалите от Баалбек напираха срещу града със сила, от чиито горящи къщи бранителите можаха да се спасят с бягство само отчасти. Противно на други твърдения мога да уверя, че друзите тук се държаха безпощадно храбро, наистина, но иначе благородно, защото, като видяха, че техните съюзници се нахвърлиха върху беззащитните, сложиха бърз край на това зверство със заплахата: «Щадете жените и децата. Който докосне някоя жена, ще бъде застрелян!» След това бе овладян с пристъп разположения сред друзиските планини християнски град Дер ел Камар [108] Дер ел Камар — Манастир на луната — б. а.
, водещ името си от някогашния манастир на Светата Дева, която в Сирия обикновено бива изобразявана с лунен сърп при нозете. За съжаление и жителите на това селище често се бяха държали предизвикателно срещу мохамеданите и оскърбявали и малтретирали идващите в града друзи. Когато един от техните шейхове поиска да си построи къща на едно законно придобито място в близост до селището, бе прогонен от тях, следствие на което той им се закани в справедливия си гняв: «Въпреки всичко аз ще я построя, и то ще положа основите й върху вашите черепи!» Отмъщението дойде скоро. Почти целият град бе сравнен със земята. Страх и ужас обзе християните в Дамаск. Знаеш ли, ефенди, колко от тях живееха по онова време там?
Читать дальше