Карл Май - Край развалините на Вавилон

— Но какви са му намеренията на Бог, ако има такъв, спрямо нас? Защо падаме, без да знаем защо, без да сме виновни? Защо взема той на честния всичко, всичко, дори най-последното, което му е останало, а на незаслужаващия дава непрекъснато повече и все повече към това, което той вече преди туй е притежавал?

— С «честния» сигурно имаш предвид себе си?

— Да.

— А под незаслужаващите разбираш онези, които са осуетили твоите намерения и надежди.

— Да, тях и също още други.

— Какво високомерие! Ти значи седиш най-отгоре на всичко, гледаш самомнително и суетно от тази горда висота, съдиш ближните с една-единствена студена, унищожителна дума и не търпиш този, за чиято играчка току-що се призна, нито до теб, нито пък толкова по-малко над теб! Наистина ли не знае човек защо е паднал? Ти изцяло ли си без вина за съдбата си? Винаги ли си бил честният, а онези, които нарече незаслужаващи, наистина ли само на несправедливостта на Бога дължат онова, което им е дадено? Както на теб ти отърва или не отърва! Представи си, че си дете и виждаш в ръката на баща си един за теб още трудносмилаем или дори отровен плод! Ти го молиш да ти го даде. Откаже ли ти, ти го наричаш несправедлив. Ала той е постъпил, както по-късно ще съзнаеш, като любящ и мъдър баща.

— Аз не съм дете, а вече твърде стар, че сега в края на пътя си да моля за осъзнаването, за което говориш!

— Точно защото то ти липсва, ти въпреки своето твърдение си все още едно дете, едно гневно, недоверчиво и неблагодарно дете. Щом си това сега още в твоята старост, то в младостта си бил в по-голяма степен такъв. Ти си бил прекалено голямо дете, за да съзнаваш кое служи за твое добро. Ти погрешно си избрал, може би даже си изтръгнал отровния плод от ръката на твоя Отец, и когато си отровил живота си с неговото вкусване, се окайваш за неговата несправедливост, та дори и изобщо не искаш да знаеш за него. Не е трудно човек да отрече Бога, ако никога не се е вслушвал в него, ами се е ръководил само от собствената си воля. Но ето че идват неизбежните часове на тихи, скрити самообвинения. От време на време го спохожда мъчителната мисъл, че може би неправо е постъпил ис това си е навлякъл Божия съд, вердикта на Всесправедливия. Какво прави тогава късогледият, за да накара да замлъкне гласа на съвестта? Той посяга към най-лесното, но и най-измамното средство — просто отрича Бога. Щом няма Бог, няма закон и няма съд, няма несправедливост и няма съвест, а който смята, че трябва да е недоволен от живота, той хвърля вината не върху себе си, ами върху Бога, когото току-що е отрекъл. Ти виждаш и чуваш, че не можеш да заобиколиш Бога, да го махнеш от твоя свят, като го отричаш заради неговата така наречена несправедливост, а неговото съществуване стои над всяко съмнение.

Настъпи пауза. После старият поляк заговори полугласно и замислено:

— Как се изрази, ефенди? Аз съм… изтръгнал отровния плод от ръката на моя Отец… изтръгнал…! Значи наложил със силата на моята воля… това още никой не ми го е казвал… После идват часовете на самообвинения… мъчителни мисли… съвестта!… Човек прехвърля от страх всички упреци от себе си върху Бога, отрича го от страх… ала тъкмо с това доказва неговото съществуване… Чакай, ефенди, почакай само!

Дозорца отпусна глава, а аз се пазех да го смутя. След известно време той продължи с въпроса:

— Откъде ме познаваш така точно? Как стигна дотам, че разбули моята душевност, моите скрити мисли, чувства и представи?!

— Говорих най-общо.

— Това е невъзможно, защото то отговаря, то е вярно! И все пак… не! Аз не мога да си представя Бог, който е Извечната мъдрост и любов, да остави някой човек, сиреч чадото си, да затъне в несретата.

— Ами ако създанието не се е подчинило на създателя си, защото се е мислело за по-умно от него, и е избрало пътя към несретата?

— Тогава Бог не бива да допуска това. Той би трябвало да принуди човека.

— В такъв случай този човек нямаше да има воля, свобода, самоопределеност. Нямаше да има необходимост от душа и щеше да бъде само една мъртва играчка. Виждаш, че се движиш в кръг. Ние стигнахме отново до играчката, до Нищото. Но я ми кажи, ти наистина ли си… нищо?

— Може би!

— При това положение всички твои мисли, заключения и упреци са излишни. Едно Нищо не върши нищо, не мисли нищо, не се нуждае от нищо, тъй че си мълчи!

Тогава той кръстоса ръце, обърна се изцяло към мен, погледна ме вторачено и каза:

— Не знам ти ли се изплъзваш с аргументацията си от моята ръка, или пък аз от твоята. Започвам да изпитвам страх от теб.