Карл Май - Край развалините на Вавилон

Тогава Сафи си подви опашката:

— Аз не исках да ви оскърбявам, а само да знам дали и кога можем да си тръгнем.

— Дали ще ви пуснем, или ще хвърлим труповете ви в реката, ще зависи изцяло от теб.

— Труповете ни? — извика оня уплашен, а жена му се вторачи ужасено в мен. — Трябва ли да означава това, че искате да ни убиете?

— Не да ви убием, а да ви накажем със смърт. Та нали и вашето намерение беше да ни отведете на смърт. Аз съм християнин и щадя живота дори на най-презрения човек, защото знам, че Бог е единственият справедлив съдник. Освен това ти си толкова жалко създание, че ме е гнус да се занимавам с наказанието ти. По тези две причини ще те пусна да си вървиш, стига да окажеш пълно послушание на заповедта, която сега ще ти дам.

— Кажи какво трябва да сторя! Трудно ли е?

— Не. Тримата персийци, на които се канеше да ни предадеш, също като теб заслужават смърт, но както съм готов да проявя милост към теб, така и на тях искам да подаря живота. Съвсем без наказание обаче те не бива да останат.

— Не, не бива! — вметна Халеф, понеже се касаеше за любимата му тема. — Те ще получат пердах, освежаващ сърцето пердах. Виж курбача, дето виси на пояса ми! Той е изготвен от подкрепителната кожа на речен кон и ето защо притежава едно отрадно предпочитание към човешката кожа. Аз ще ти заема камшика, за да докажеш на твоите съюзници, че изпитваното от теб приятелство към тях притежава онази сила и убедителност, която изискваме от твоята ръка.

— Правилно ли разбирам? — попита Сафи стреснато. — Аз трябва да бия?

— Да — ухили се Халеф радушно. — И тримата, и то толкова яко, колкото можеш да налагаш. Ние ще следим. Ако само един-едничък удар не е така силен, както желаем, ти самият ще получиш ударите, които сме определили за тримата общо.

— Аллах, Аллах! Не мога да го сторя!

— Защо не?.

— Защото по-късно, когато си заминете, ония ще ме убият за тая работа.

Нещата действително стояха така, вярвах на силла, и ето защо сметнах за уместно да го успокоя с думите:

— Те няма да знаят кой ще ги пердаши, понеже ние преди туй ще им вържем очите. Ти ще въздадеш на предводителя петдесет, на Афтаб четирийсет и на третия трийсет крепки удара! Щадиш ли хайманите, то получаваш отредените за тях сто и двайсет удара. Нямаме време, решавай! Подчинение или смърт, друг изход за теб няма.

Сега той изяви готовност. Отидохме при колибата, където вързахме на първо време мъжа и жената.

След това аз пристъпих с Халеф във вътрешността.

Педер-и-Бахарат не се държеше по-различно отколкото през нощта. Едва ни видял, той кресна:

— Ще се покориш ли сега най-сетне и да ни освободиш?

От тая наглост бързо разгневяващият се хаджи така го засърбя ръката, че той замахна и забравяйки както «величието на своя сан», така и «измерението на своята извисеност», лепна на персиеца една оглушителна плесница.

— Куче! — заплаши. — Сега почувства само ръката ми. Кажеш ли още една невежлива дума, то ще усетиш ножа ми и заминаваш за Геената. Един предвкус за радостите, които те очакват там, ще дадем и на теб, и на спътниците ти да опитате още сега.

Зашлевеният не се осмели да отговори. Толкова по-ясно обаче говореха неговите очи, изпускащи към нас светкавици на смъртна омраза. Халеф размота кашмиреното сукно от хълбоците му, разкъса го на три части и върза очите на пленниците. После излязохме пак вън. Там той ме дръпна настрани, за да не бъде чут от Сафи и жена му, и попита:

— Сихди, нали ще присъстваш, когато тези силлан получат сега благодатта на нашата благодарност?

— Не. Това ти нали си го знаеш от по-рано. За съжаление, има случаи, в които е необходимо да се обработват хора с удари, ала за мен е толкова неприятно да гледам как едно Божие подобие бива подлагано на това ужасно унижение, че правя всичко възможно да стоя надалеч. Тези хора са вързани и ще трябва без съпротива да приемат полагаемото им се. Сафи също държиш в твоя власт и ето защо мисля, че присъствието ми на тази противна сцена не е необходимо.

— Противна? Сихди, ти във всяко отношение си силен мъж, само в това си слаб. Не е противно, а наопаки, радостно е да гледаш, че справедливостта не е измамена в това, което й принадлежи. Ти ме нарече владетел. Дълг на всеки повелител е да се убеди, че всяко злодеяние получава заслуженото си възмездие. Е, добре, аз също искам да се убедя, толкова повече че тук наказанието е много по-ниско, отколкото в действителност би трябвало да бъде. Който заслужава смърт, а получава удари, трябва да ги сдобие така, че да не ги вземе по грешка за сладки фурми. Сега аз отивам и ако силлът не бъхте с всичка сила, ще забравя висотата на моето господство, като усиля здравината на ръката му с моя курбач.