Карл Май - Край развалините на Вавилон

Когато отидох при персите, видях при светлината на огъня очите им да отправят ненавистни погледи към мен. Бащата на подправките има наглостта да ми прогърми:

— Най-сетне се показа! Къде се беше дянал? Очаквам да ни развържеш на мига!

Аз не отговорих нито дума, хвърлих нови дърва в огъня и излязох навън, за да седна при мястото на стената, където те лежаха от вътрешната страна, и можех да чувам всяка тяхна дума.

— Тоя кучи син е глух за моите слова — изскърца зъби оня. — Те знаеха, че ще дойдем. Сафи не ни е издал, знам това. Къде ли може да се е дянал с жена си? Вероятно лежат някъде вързани като нас. Бих искал да знам по кой начин тоя гяур е могъл да отгатне нашия план.

След това заговориха по-тихо помежду си, така че нищо не можех да разбера. Когато влязох вътре, за да хвърля дърва на огъня, слушах само ругателства, на които не отвръщах и с една дума. Когато времето ми изтече, Халеф спеше така сладко, че не се реших да го събудя. Поддържах стража до сутринта. Тогава Халеф се пробуди от само себе си и ми отправи упреци, задето съм го оставил да спи.

— Ти сигурно си помислил — замърмори дребосъкът, — че отново ще убеждавам тези мъже в обиграността на моето слово. Ама аз нямаше да го сторя, защото твоята «желязна тенекия» ми отне всякакъв мерак да осветлявам убийците с достойнствата на моя дух. В замяна на това обаче се надявам да им покажа не чрез думи, а с дела, че хитростта на моя камшик се извисява на възбог над тяхната мъдрост. Ти сигурно ще си съгласен с това, сихди, а?

— В този случай действително. Знаеш, че аз, дори когато се касае за някой безогледен враг, съм против всякакви мъчения. Тук обаче животът на тези хора според закона на пустинята ни принадлежи и ако аз им го подаря, то те не бива все пак да си тръгнат безнаказано.

— Слава на Аллах, че те просветли с това чудесно прозрение! Аз съм щастлив, дето позволяваш на моя верен курбач да изследва с блажена любов каква степен на дебелокожие притежава един шиит.

Милият дребосък размаха с обич своя камшик. На мен ми бе противен този начин на наказание, затова обясних:

— Те действително трябва да получат камшика, но се надявам, че ти нямаш намерение самият да се заемеш с длъжността палач.

— Защо не, сихди?

— Защото не е чест да биеш човек, който не може да се отбранява, даже и да си заслужава наказанието.

— Хмм! — рече Халеф замислено. — С тая работа човек действително не е нужно да се възславя, това е вярно. Ама тя не е и позорна.

— Що се отнася до това, то има народи, при които палачите са толкова презрени, че никой честен човек не общува с тях. А където с хода на времето нещата са се променили, хората пък поддържат твърдото мнение, че на съдията не подобава да изпълнява своята присъда със собствените си ръце.

— Това мен не ме засяга. Та нали съдията си ти, сихди, а знаеш, хм, тъй де, какво блаженство е за мен да уголемя дължината на моята ръка и чистотата на моето щастие. Е, да, ако съдията бях аз, нямаше да го сторя действително.

— Че ти си много повече от съдия, ти още къде повече се възвишаваш над него.

— Аз? Как тъй? — попита той учуден. — Подозирам, че чрез някоя от твоите хитрости искаш да ме лишиш от освежаващата сърцето наслада, над която се радва моята душа.

— Това не е хитрост, а сериозен размисъл, внушен от уважението и приятелството, които изпитвам към теб, драги Халеф.

Лицето му се бе свъсило и гласът му не прозвуча много любезно, когато каза:

— Това твое приятелство и уважение можеш да ми докажеш сега единствено с разрешението да пусна в ход кожата на речния кон.

— Изслушай ме само още миг! Ако и после все още държиш на желанието си, ще го изпълня. Съдията произнася своята присъда въз основа на законите, които владетелят е издал. Ако е против честта на съдията да изпълни лично едно определено от него наказание с пердах, то толкова по-малко може да хрумне на владетеля, който стои все пак много по-високо, да изпълнява палаческа длъжност. Признаваш го, нали?

— То си е действително вярно, сихди — потвърди Халеф, без да подозира, че с това съгласие влезе в поставения капан.

— И въпреки туй искаш със собствената си ръка да налагаш персийците?

— Разбира се! За теб, сихди, не е нужно да го вършиш, защото ти си съдията.

— Да, аз наистина съм съдията, ала ти стоиш извисено над мен.

— Аз? Извисено? Аз… над теб? — попита той, при което физиономията му показа израз на голямо напрежение.

— Ами да, защото нали ти си владетелят?

— Аз… владе… телят…?