Карл Май - Край Рио де ла Плата

Клетникът втренчи смутено поглед в краката си. Съчувствах му. Той беше събирач на чай. Бях чел за тежкия и опасен живот на тези хора. И той, и другарите му щяха да бъдат измамени в заплащането на труда им, само за да изпаднат в още по-голяма зависимост от богатия работодател. Във всеки случай сеньор Тупидо беше достоен съдружник за моя вероломен янки.

Събирачът на чай го удари по молба. Смирено взе да го увещава да им опрости иначе неголямата сума. Напразно.

— Единственото нещо, на което мога да се съглася, е да ви дам известна отсрочка — заяви най-сетне Тупидо. — Платите ли двеста песо още до вечерта — добре, ако ли не, ще се наложи да останете на служба при мен, за да си отработите дълга. Това е последната ми дума. А сега си върви!

С бавни крачки сломеният клетник си тръгна. Точно когато минаваше край мен, аз му прошепнах:

— Чакайте ме навън!

Изненадан, той ми хвърли бърз поглед и после изчезна, а аз се приближих до ръководителя на филиала. Той ме огледа остро и изпитателно, направи няколко крачки към мен, поклони се дълбоко и попита:

— На какво дължа честта на това неочаквано посещение, сеньор?

Беше ясно, че и той ме вземаше за някой друг. Отговорих с не особено учтив тон:

— За вас посещението ми не е по-почетно от посещението на когото и да било друг. Аз съм чужденец, комуто е възложено да ви връчи ей това писмо.

Той пое плика, прочете адреса, пак ме огледа и с усмивка, която изглежда трябваше да мине за хитра, ми каза:

— От Ню Йорк, от моя съдружник! Сеньорът има вече делови връзки с него, така ли? Много щях да се радвам, ако предварително бях предизвестен за пристигането ви.

— Когато за пръв път видях съдружника ви, нямах никаква представа за вашето съществуване.

Тези думи изглежда разколебаха увереността му. Той поклати глава, отвори писмото, без да забележи, че печатът му е бил вече разчупван и го зачете. Лицето му се удължаваше все повече и повече, погледът му взе да шари между редовете и мен. Най-сетне той отново сгъна листа, пъхна го в джоба си и каза:

— Извънредно странно! Значи вие сте немец, вие сте човекът, за когото става дума в това препоръчително писмо?

— Действително имам основание да предполагам, че в писмото става въпрос за мен.

— Препоръчват ви най-топло и аз се поставям на услугите ви във всяко отношение.

— Благодаря ви, сеньор! Но нямам намерения да ви създавам затруднения.

— О, моля ви, за затруднения и дума не може да става! Нали видяхте, че донякъде се учудих. Това се дължи на значителната ви прилика с един друг твърде известен господин от по-знатните среди.

— Мога ли да узная кой е той?

— Имам предвид полковник Латоре, за когото може би сте чувал или чел някъде.

— Действително познавам по име този офицер, с когото изглежда се свързват някои надежди за бъдещето. Можете да сте сигурен, че с него си приличаме само външно и иначе нямаме нищо общо. Аз съм най-обикновен пътешественик и за политика или за военно изкуство не притежавам никаква дарба, нито пък имам желание да се занимавам с тях.

— Това говори за скромността ви. Ала моят съдружник ме уведомява, че дълги години сте бил сред североамериканските индианци. Значи все пак би трябвало да изпитвате увлечение към опасните преживявания. Дано имам удоволствието да чуя нещичко за вашите приключения. Ще ми окажете ли честта днес да вечеряте с мен?

— Изцяло съм на ваше разположение.

— Тогава ви моля точно в осем часа да дойдете в моя дом. Адресът ми е на тази визитна картичка. Мога ли с нещо да ви услужа?

— Да, ако ми разрешите да ви помоля. Искам да ви връча този документ.

Аз взех визитката му и същевременно му подадох чека, платим при представяне. Той го провери, написа върху една хартия няколко цифри и ми я даде с думите:

— Сеньор, ето къде е касата! Засега ще се сбогувам с вас. Довиждане до тази вечер!

Той се обърна и изчезна зад една врата, изпеченият му мошеник. Само един поглед, хвърлен на хартията, ми беше достатъчен, за да разбера, че се канеше да ме измами.

— Сеньор! — извиках подир него. — Моля ви само за един миг още!

— Какво друго има? — попита той, след като се върна. По лицето му не беше останала и следа от предишната любезност, а гласът му звучеше остро и заповеднически.

— Навярно неволно сте допуснали малка грешка. Чекът е издаден за по-голяма сума.

— Вероятно забравяте дисконтовата такса.

— Но тук изобщо не може да става дума за сконтиране. Приспадате ми пет процента, докато чекът е платим при представяне, а не на някоя по-късна дата.