Карл Май - Край Рио де ла Плата

Ето това беше съдържанието на туй забележително «препоръчително писмо», поне що се отнасяше до мен. Ако не го бях прочел, навярно щях да попадна в заложения капан. Без да подозира, «глупакът» трябваше да играе една от главните роли при вдигането на някакъв метеж. Че в случая не ставаше въпрос за нищо друго, ми подсказваше споменаването на барута, както и името на покрилия се със зловеща слава предводител на бандити Лопес Хордан, чиято безскрупулност бе стигнала дори дотам да заповяда да убият собствения му пастрок, бившия генерал и президент Уркиса. Във всеки случай именно на този човек трябваше да бъдат предадени барут и пари, а пратеникът, натоварен с пренасянето на договорите относно този съмнителен гешефт, щях да бъда аз.

Пъхнах писмото обратно в плика и с помощта на клечка кибрит успях да възстановя счупения печат. После тръгнах да посетя получателя му, който беше от испански произход, казваше се Тупидо и живееше на Пласа да ла Индепенденсия. [8] Площад на независимостта. Б. пр. Когато излязох на улицата, от памперото и дъжда нямаше вече и следа.

Градът е разположен върху тесен нос от сушата, чиито склонове от едната страна се спускат стръмно към залива, а от другата — към открито море. В резултат на това дъждовната вода се оттича толкова бързо, че дори и след най-проливните валежи земята изсъхва само за броени минути.

Монтевидео е красив, дори великолепен град, построен в средноевропейски стил. Има добре павирани улици, богаташки къщи с хубави градини и представителни големи сгради, където се помещават клубове и театри. Архитектурата на частните домове е твърде своеобразна. Тук властва истинско разточителство на мрамор, който, на всичко отгоре, се внася от Италия, макар в самата страна да се намира много качествен мрамор.

Онзи, който си мисли, че при пристигането си в столицата Монтевидео ще срещне жители от вътрешността на страната, много се лъже. По улиците не яздят гаучоси, рядко се срещат хора с индиански черти на лицето, а на негри човек се натъква по-често, отколкото да речем в Лондон или в Хамбург.

Както мъжете, така и жените се обличат по френската мода. Могат да изминат и дни, преди да срещнете някоя дама, наметната с испанска мантиля [9] Испански дантелен шал. Б. пр. . Повече от половината жители на града са от европейски произход.

Стълпотворението от какви ли не народности е причина да чуете по улиците най-различни езици. Тук се срещат много по-често хора, владеещи до три, четири или пет езика, отколкото дори в европейските милионни градове. Накратко казано, докато човек се намира в чергите на града, по нищо не може да разбере, че е стъпил на южноамериканска земя. Той би имал същото основание да си помисли, че е попаднал в Бордо или Триест.

Докато любопитно се оглеждах и бавно се влачех из улиците, и аз самият се почувствах доста разочарован. Виждах само европейско облекло и европейски лица, каквито се срещат навсякъде, стига само по-тъмният им тен да не се смята за нещо необичайно.

Биеха на очи единствено белите и червени кордели, които много мъже носеха на шапките си. Едва по-късно разбрах значението на това украшение — онези, които имаха бели кордели, се числяха към политическата партия «бланкос», а привържениците на «колорадос» носеха червени кордели. Следователно сеньор Ескило Анибал Андаро не беше никакъв сватовник, а «бланко». Много вероятно към същата партия да се числеше и полковникът, с когото ме беше объркал. Може би щях да успея да науча името на този човек.

На Пласа де ла Индепенденсия по огромната фирмена табела разпознах къщата, където се намираше филиалът на моя хитър янки. Лицевата страна на сградата правеше всякакво друго, само не и импозантно впечатление. Освен приземния, тя имаше само още един етаж. Без никакви стъпала направо от улицата се влизаше през входната врата, която представляваше скъпоценна ажурена изработка от желязо. Зад нея започваше широк плочник от мрамор, водещ към павиран двор. Там бяха поставени големи дървени качета с разцъфнали растения, чийто аромат достигаше чак до мен.

Вратата беше заключена, макар че изглежда само през нея се минаваше за помещенията на кантората, посещавана от толкова много хора. Послужих си с чукчето на вратата, Тя се отвори с някакво механично устройство, без да се мерне жива душа.

В коридора видях по една врата и отдясно, и отляво. Месингова табелка ми показа, че търсената от мен врата е дясната. Когато прекрачих прага й, аз се озовах в едно доста просторно помещение, което получаваше светлина от няколкото отворени врати, водещи към двора. Тук имаше бюра, където работеха писари. До една продълговата маса в дъното на стаята стоеше някакъв мъж с кльощава фигура и твърде нелюбезно разговаряше с мизерно облечен човечец.