Карл Май: Дервишът

— Така си е! Аз съм сър Дейвид Линдсей и винаги имам у себе си достатъчно, за да съм подготвен за всякакви случаи. Плащам си също добре и на драго сърце, но не се оставям да ме правят на будала.

Съдържателят остана много доволен от резултата на тайното подпитване. Сега смяташе, че може да пристъпи към нещо друго.

— Тогава би трябвало поне да носите със себе си една карта на Константинопол.

— Имам и такава.

— И въпреки това сте се заблудил?

— Въпреки това! Каква ми е ползата да се зверя в картата, като не знам къде се намирам в момента?

За потвърждение на думите си сър Дейвид бе извадил портфейла си и бърникаше из многобройните преградки. Гръкът зорко следеше пръстите му. Не можейки явно да открие споменатия план на града, Линдсей разтвори сега ново отделение. За кратко време се мярна дебело снопче банкноти.

Очите на съдържателя ярко заискриха. Погледът му беше вторачен, дебнещ, алчен, като на хищно животно, видяло плячка току пред себе си. Той забрави всяко самообладание и всяка предпазливост. За него сега беше безспорно, че чужденецът не биваше да напусне къщата, без да се е разделил с пачката банкноти. Да става каквото ще! Там в портфейла се криеше цяло състояние — поне според схващанията на бедния кръчмар. То не биваше да му се изплъзне, независимо какво щеше да му се стовари на съвестта!

Сър Дейвид все още се ровеше равнодушно из разните книжа. Че държанието му бе предумишлено, че искаше да постави гръка на изпитание, и че с един бърз, таен поглед бе уловил рязката промяна в чертите на съдържателя, не му бе проличало.

Сега той знаеше къде е. Беше схванал опасността. През ум не му минаваше обаче да си плюе незабавно на петите. Напротив! Него го привличаше да остане в несигурното си положение и дръзко да изчака по-нататъшния развой на нещата, защото… нали пътуваше по целия свят с единствената цел да преживява приключения. А тук изглежда му се предлагаше едно — възбуждащо и гъделичкащо нервите, както само би могъл да желае. И той трябваше да му се наслади.

Сега затвори с шляпване портфейла и го прибра. После бръкна с дясната ръка в дългия пеш на сиво карираното сако и измъкна оттам търсения градски план.

— Сетих се най-после. Ето го! Как може само човек да бъде такъв забраван.

Разгъна мудно картата, тикна встрани винените чаши и я просна на ниската маса.

— Хайде, моля! Къде се намира вашата къща? Зная ли това, няма да е трудно после да се озова обратно на яхтата си.

Гръкът вече беше посегнал към плана и сега движението му изведнъж замря.

— На яхтата си?

— Да!

— Имате собствена яхта? Някоя от онези големи платноходки, които…

— Не! Парна!

— Sacre bleu! (Дявол го взел!) Вие трябва да сте червив с пари.

— Аз съм сър Дейвид Линдсей. И тъй, моля, къде се намира къщата ви?

Съдържателят с мъка се изтръгна от своето вцепенение. Наведе се със зачервена глава над плана. Последица от виното ли бе това, или трескава възбуда от онова, което сега чу? Тоя англичанин трябва да притежаваше милиони. Да можеше барем един-единствен от тях да му прибере! Цял един милион! Почти невъобразимо!

Кръвта зашумя в ушите на кръчмаря. Мъчително принуди мислите си да се съберат за желаната информация. Дълго се лута той по линиите на градския план, при което сър Дейвид го наблюдаваше тайно ухилен. Най-сетне десният му показалец спря на една определена точка.

— Ето тук! Това е нашата улица. Тук някъде се намира моята къща.

Линдсей приближи безконечния си нос към плана да впечатли точно настоящото си местоположение. Сега разбра колко много се е задълбал в заблудата си. Но сега имаше и увереността, че със сигурност ще може да намери обратния път. Въпреки недоверието си към гръка, не допускаше, че онзи би могъл умишлено да му даде погрешни данни. Каква полза би имал да го остави да броди из тоя квартал? Ако човекът наистина бе подмамен от претъпкания портфейл на своя гост — а това за Линдсей бе несъмнен факт, — то той щеше да предприеме нападението в собствената си къща, тук, в уединената задна стая. По-добра възможност за тая цел някъде другаде едва ли би могъл да му се предостави.

Докато сър Дейвид прехвърляше през ума съображенията си, отвън прозвуча някакво особено изсвирване. Линдсей наостри слух, но външно не даде да си проличи. Далеч по-малко власт над себе си имаше другият. Едно неволно негово движение — сякаш бе понечил да скочи — подсказа на англичанина, че изсвирването бе някакъв сигнал, предназначен за съдържателя.