Карл Май - Дервишът

— Ще видим! Донесете виното!

Съдържателят побърза да се отзове на повелята. Излизайки навън, той се подхили. фактът, че чужденецът не се бе осведомил първо предпазливо за цената, изглежда му навяваше благоприятни умозаключения за неговата разплащателна способност. А от това достопочтеният кръчмар възнамеряваше възможно най-добре да се възползва.

Не мина много и той се върна при Дейвид Линдсей, поставяйки пред него една стомна и винена чаша.

— Мога ли да ви налея?

Сър Дейвид бутна услужливата ръка.

— Стой! Вие мохамеданин ли сте?

— Не! Християнин съм. Моята родина е Гърция.

— В такъв случай пийте с мен!

— О, много любезно! Вашата доброта е…

— Достатъчно! Скудоумие е да пиеш сам.

Докато съдържателят изчезна да донесе чаша и за себе си, лордът запали една пура, която си бе скътал за всеки случай. Същевременно измърмори самодоволен:

— Радва се на авантата старата лисица! Благодари за отличието да може да гуляе със сър Дейвид! Изглежда наистина не подозира, че му позволявам да пие с мен, за да отида на сигурно. Тоя обесник никак не е за вярване. Би могъл да ми сипе нещо във виното, за да ме приспи и ми опразни джобовете. Само че тоя номер при Дейвид Линдсей няма да мине. Ненапразно съм изкарал школата на Кара Бен Немзи. Научих се в непозната среда да бъда предпазлив.

Той прекъсна, тъй като съдържателят се върна с втората чаша. С физиономия на ощастливител, раздаващ злато с пълни шепи, той наля първо на англичанина и после на себе си.

— A vorte sante, monsieur! (За ваше здраве, мосю!) Пресуши чашата на един дъх и не му беше необходимо прекалено много време за тая цел. Сър Дейвид обаче отпи отмерено от виното.

— Питието е добро! — кимна. — Най-доброто, на което съм попадал в тоя превъзнасян град.

— Значи Константинопол не ви се нрави?

— Pas du tout! (Никак!)

— И все пак той бива наричан «Сияйните страни на всемирния лик».

— Хмм! Чух го вече веднъж днес. Считам обаче, че на тоя «лик» и неговите «сияйни страни» няма да навреди, ако някой път направи едно основно запознанство с гъба, сапун, спарче и четка за дъски.

— Само не го казвайте пред някой турчин!

— Защо не? Аз казвам истината на всеки, както ми е угодно. Като на оня проклет дервиш, който ме следваше от пристана като сянка. Когато работата ми дойде до гуша, изстрелях чадъра си в лицето му. Това бе език, който той сигурно разбра.

Гръкът повдигна замислено вежди.

— Имал сте сблъсък с някакъв дервиш? Оскърбил сте го с действие? Да ме прощавате за думите, но е било безразсъдно. Вие сте си навлякъл отмъщението на този свят мъж.

Англичанинът махна пренебрежително, отпи със задоволство една глътка и издуха дима от пурата си.

— Какво ме е грижа за онзи тъпак! Нека си търчи след други хора, но не и след сър Дейвид Линдсей. Яд ме е само, че за да се отърва от него, кръстосвах надлъж и шир и така попаднах в тоя квартал, където не мога да се ориентирам, и където никой не те разбира, когато го запиташ за пътя.

Умният и хитър грък не промени физиономия. Никой не би могъл да се досети какви важни мисли се завъртяха в ума му. Най-важно за него бе, че чужденецът току-що се идентифицира като сър Дейвид Линдсей. А той умееше правилно да оцени значението на тези думи. Един английски благородник, пътуващ — очевидно за свое удоволствие — из Ориента, обикновено има в себе си пари, даже много пари! Ето какви сметки си правеше хитрецът. Такава птица никога не беше долитала при него и скоро нямаше и да кацне. Човек не биваше да пропуска неизползван подобен шанс. Според светогледа на гръка парите бяха върховното божество. Той реши да пусне предпазливо пипала и после… да действа. Негов съюзник щеше да е виното.

Когато напълни отново празната чаша на госта, не забравяйки и своята, той се осведоми:

— Не говорите ли турски?

— Няма и двайсет думи!

— В такъв случай би трябвало при излизанията си да вземете със себе си и Драгоман — преводач.

— Не ми е по вкуса.

— Имате лош опит?

— Не! Напротив, пътувах дълго време из Балканските страни, придружаван от един такъв човек. По едно време се озовах много натясно и не на последно място трябва да благодаря на верността и благонадеждността на преводача, че в крайна сметка се избавих със здрава и читава кожа. Чувал съм обаче колко малко иначе може да се разчита на тези обесници. Освен това не обичам да имам постоянно до себе си чужд човек.

— Хмм! — повлече гръкът. — Мога да го разбера. Тези преводачи дерат чужденците, където могат, а мъж като вас, който сигурно не пътува с тънка кесия, биха оскубали най-безсрамно.