Карл Май - Дервишът

— Кога мога да ви очаквам обратно? — Капитанът хвърли мимолетен поглед на книжката. По лицето му заигра вежлива усмивка, от която бе видно, че познава приумиците на англичанина и отдавна се е отказал да им се удивлява.

— Изобщо не ме чакайте — изръмжа Линдсей. — Ще дойда, когато ми е угодно. Well!

Той премина с дълги крачки тясната пътека на пристана, служейки си с големия затворен чадър, както въжеиграчът с пръта за равновесие.

Когато мина край дервиша и видя пронизващите очи, отправени към него, се изплю презрително.

— Неприятна физиономия! Подозрителна мутра! Да можех да му тегля един ритник на тоя тип! Yes!

Капитанът се бе загледал след него. Кормчията приближи и повдигна многозначително широките си плещи.

— Откачен тип! — каза и изплю тютюневата си дъвка през релинга. — Ще си изгори пръстите при някоя от тия авантюри. Нека си го прави, стига само и нас да не завлича в кухнята на Дявола!

— Боже опази! Това горещо влечение за отвличане ще трае само докато си намери нещо друго. Едва до неотдавна бяха fowlingbulls — крилатите бикове, сега пък са туркините.

Така ще си я кара, все трябва да има някоя авантюристична приумица!

— Много правилно, кормчия! — заяви капитанът с натъртване, от което пролича, че желае да сложи край на тоя диалог. — И тъй като сър Дейвид Линдсей същевременно е добродушен господар, то на драго сърце съм готов десет пъти да обиколя с него земното кълбо. За такъв един мастър човек вече рискува нещо, без да говори глупости по негов адрес!

Онзи, за когото ставаше дума, междувременно се разхождаше с бавни крачки из Пера, изцяло погълнат от околната среда. Ето защо се случваше от време на време да се оглежда и съзираше при това и дервиша, чиято зелена чалма изпъкваше отдалеч.

— Какво иска човекът от мен? — запита се той. — Ей сега ще се оправя с него! Yes!

Пристъпи зад една криволица на улицата в един ъгъл и се спря. Дервишът довтаса — беше очаквал, че англичанинът е далеч пред него, и не съумя да прикрие изненадата си.

— Защо се мъкнеш подире ми, глупако! — нахока го сър Дейвид на английски.

Дервишът не знаеше значението на тези думи или пък се престори, че не го знае.

— Анламъйорум! (Не разбирам!) — отговори той.

— Хайде, разкарай се, иначе ще те подпомогна! Well!

Дервишът разбра от жестовете на англичанина, че трябва да тръгне пред него. Но пък нали искаше да го следва. Ето защо спря. Без много-много да се церемони, Линдсей насочи огромния чадър към него и го разтвори с такава сила и бързина, че здравите спици цапардосаха дервиша в лицето. Това бе оскърбление, толкова повече, че бе нанесено от един неверник и европеец. Но на дервиша бе известно могъществото и влиянието на английския пълномощен министър, така че той се обърна да си върви.

— Ха, ешек керата, интикалем аладжам бен! (Ей, проклетник, аз ще си отмъстя!) — подвикна през рамо.

— Какво бръщолеви оня? — промърмори си доволен сър Дейвид. — Ама че загубен език е тоя турски. Трябва първом да го научиш и едвам тогава да го разбираш. А английския си разбрах аз веднага, още като дете.

Той продължи да върви — на значително разстояние зад дервиша. После зави зад ъгъл, след това зад друг и сега вече бе почти сигурен, че няма да се срещне пак с турчина.

В стремежа си да се отърве от досадния надзорник, Линдсей се бе отдалечил от района на оживените улици и бе попаднал в една плетеница от сокаци и кьорсокаци, където нямаше как вече да се оправи. Това бе голямо неблагоразумие от негова страна и той много скоро щеше да го осъзнае. Вярно, жадният за приключения англичанин като истински космополит бе свикнал навсякъде да си пробива път. В действителност той бе дори хитър и находчив, при това неустрашим до безогледна дързост, само дето от време на време обичаше да се представя за малко глуповат. Тук обаче неговото чувство за ориентация из един път категорично отказа и тъй като не владееше турски, за него не съществуваше никакъв шанс да почерпи информация.

Огледа уличната обстановка и хората, край които минаваше. Там магаретар приближаваше, кретайки зад своя сивоушко, като го подтикваше с високи викове и размахваше усърдно пръчката. Тук с нецензурни думи, че и с порядъчни удари в ребрата, си проправяха път в тясната уличка запъхтени, облени в пот хамали. Един чистач на лули ходеше от къща на къща по своя полезен занаят. Продавач на карпузи възхваляваше с все глас плодовете си. Един носач на вода се стараеше да го надвика — ако бе възможно изобщо — по крясъци. Търговци от всякакъв сой седяха пред отворените врати на своите сводести магазини, разстлали околовръст стоката си, и се стараеха да примамят купувачи. А навсякъде наоколо се шляеха безстопанствени кучета, ровеха се из отпадъците в канавката за храна, джавкаха по минувачите и побягваха със силен вой, когато тук и там биваха отпращани с някой груб ритник.