Карл Май - В долината на смъртта

— Ей — обади се тогава Уил, — името ми се струва много познато. Не се ли казваше така младата лейди Уилкинс от Уилкинсфийлд, където преди време се срещнахме с Уолкър Хопкинс и така кротичко го оставихме да ни избяга?

— Да, младата лейди се казваше така. Беше дяволски красиво девойче.

Виждайки питащите очи на двамата Роте и жените, той ги осведоми за приключението в Уилкинсфийлд.

— Ох — въздъхна състрадателно фрау Роте, — клетото момиче! Не сте ли чули как е завършила историята?

— Лейдис винаги искат да знаят как е завършила историята — засмя се той. — Тази тук имаше лошо продължение, ала тя още не е накрая си, ако не се лъжа. И тъй, плантаторът Уилкинс изгубил делото срещу съседа Лефлър. Трябвало да бъде затворен за дълг и той взел, че стрелял по Лефлър. Образувало се следствие за опит за убийство и той побягнал с дъщеря си Елми. Немският надзорник — Адлер май се казваше — още преди туй бил изчезнал, никой не знаел накъде. Това е всичко, което мога да ви съобщя.

— И тази Палома е лейди Уилкинс? — попита лесничеят напрегнато.

— Ето че питате повече, отколкото Сам Хокинс е в състояние да ви отговори. Може би е тя. В Дивия Запад се разиграват понякога какви ли не странни неща.

— О, Боже! — възкликна жената. — И сега мерзавците искат да ограбят тази Палома като нас? Не бива да го допускаме! Трябва да я предупредим и да й помогнем!

— Тя има най-добрите закрилници, каквито изобщо може да има тук човек: Винету и Олд Файерхенд. Но ние сигурно ще й направим все пак едно посещение. Скаутът така добре ми описа нейното местожителство, че няма начин да не го намеря. В момента лагеруваме северно от Сиера да лос Мимбрес. Ако яздим още половин ден на юг и я прехвърлим на запад, ще стегнем до Сиера дела Ача, която изпраща водите си предимно на юг. Там горе на Ача има едно прекрасно, обградено от стръмни скали езеро — Тътлиш-то [12] Тътлиш-то — Синята вода (Б. а.) , на чийто бряг преди повече от десет години се бях счепкал веднъж с команчите. Те считат територията за много свята, понеже там погребват своите прочути вождове. По тая причина не търпят там горе никакъв бледолик и аз бях радостен, че отървах кожата само с няколко ръгвания от нож, ако не се лъжа. На брега на езерото се издигаха постройките на някаква католическа мисия, които вече не бяха обитавани. Там била установила Палома своето жилище.

— Какво означава всъщност думата Палома?

— В действителност пълното име гласи Палома Накана. Двете думи са от езика техуа. Първата означава гълъбица, а втората — гора, девствена, вековна гора. Двете заедно значи: Гълъбицата на вековната гора. Защо това момиче е наречено така от индианците, наистина не зная. Може би ще научим.

— Забравяте, че ние искаме да отидем в Калифорния.

— Най-добрият път оттук за Калифорния минава през Сиера дела Ача! Знаем също, че Гълъбицата на вековната гора е в опасност и наш дълг е да се погрижим за нея.

— Браво! — извикаха двете жени.

— Реално погледнато ненужно! — възрази Уил. — Да не си мислиш, че Олд Файерхенд само ни е подхвърлил съобщението за надвисналата над Гълъбицата опасност. Той при всички случаи вече е на път към нея. Може би ни е оставил това писмено известие единствено за да не бъде задържан от нас и да успее бързо да пристигне там.

— Много вярно. Но тъкмо защото Олд Файерхенд е на път за нея и Винету е с него, искам да отида и аз. Ще ми се още веднъж да видя тези двама мъже. Ясно, дългуч?

— Да и ти, както винаги, имаш право!

— Не мислите ли обаче, че ще е по-добре, ако дремнем още един час, а? Конете ни са по-умни от нас — лежат си в тревата и си почиват, а ние седим и плещим, като че ли утре е празник. Захлопвайте зъркелите и си бъбрете наум!

Стражата застъпи и скоро другите потънаха в дълбок сън.

С настъпване на утрото компанията беше вече отново на крак. За жените мястото върху коня бе приготвено възможно по-удобно за сядане. Сутрешната закуска скоро бе отминала и тъй като козметиката в Дивия Запад не отнемаше много време, то слънцето още не беше се изкачило на небосклона, когато малкият отряд вече бе в движение — право на северозапад, както съветваше бележката.

Сам Хокинс яздеше начело. От неговите остри, умни очички не се изплъзваше и най-дребното нещо, заслужаващо внимание. Въпреки това той все по-често поклащаше глава. Докато другите яздеха направо, той запозна да прави в галоп отклонения на двете страни и когато се върна веднъж от един такъв безрезултатен разезд, каза: