Карл Май - В долината на смъртта

— Естествено.

— Внимавайте значи добре!

Сега Сам Хокинс се обърна отново към двамата вождове:

— Да. Той го е видял тук.

— Тук? Не е възможно. Тук няма никакви следи освен вашите и нашите.

— Е-е, та тъкмо сред тях е следата на Сам Хокинс.

— Не те разбирам.

— Веднага ще ме разбереш… Сега!

Двамата посегнаха към пушките на индианците, грабнаха им ги, отскочиха няколко крачки назад и ги насочиха към тях. Но дебело омазаните лица на червенокожите не изразиха никаква изненада — те останаха преспокойно да си седят, сякаш нищо не се бе случило.

— Така, кучета, сега ви имам! — извика Сам Хокинс заплашително.

— И ние теб! — отвърна един от вождовете с безметежен тон. — Мислите ли, че двамата вождове са сами? Зад нас, в онзи храст, се таят наши воини. Необходимо е само да дигна ръка и куршумите им ще ви проснат на земята.

— Проклятие! — изруга Сам, мятайки кос, угрижен поглед към храсталака отсреща.

— Свалете оръжията! — заповяда червенокожият. — В противен случай сте изгубени!

Сам сведе пушката.

— Мислите, че ме е страх от вас? — изграчи той. — Тук страшно се лъжете! Ще ви покажа, че даже цяла тълпа червени войни не ме плаши. Аз съм Сам Хокинс, когото търсите.

— Знаем го. Но ти не си само това, ами и нещо отгоре.

— И какво пък?

— Един хлапак без очи и уши. Освен това ни сметна за много глупави, мислиш, че червените мъже не разбират езика на бледоликите? Ние чухме какво се уговори с твоя спътник.

Сам направи слисана физиономия.

— Та това беше немски!

— Да. Ние разбрахме какво му предложи. Посъветва го да ни грабне пушките.

— Индиански вождове, които разбират немски? И това още не беше ми се случвало, ако не се лъжа.

— Ти наистина си едно голямо магаре. Трябваше барем по пушките да ни разпознаеш!

Сега говорещият отведнъж придоби един безкрайно познат глас.

— Всички добри духове! Та това всъщност… вие сте… о, вие, богохулни шмекери!

Лесничеят Роте стоеше с неподлежаща на описание глупава физиономия и опипваше озадачен пушката си.

— Мен да не познае! — ухили се Уил Паркър и протегна дългите си крайници.

— И мен! — прибави Дик Стоун, превивайки се от смях.

— Е-е, не е за чудене наистина — защити се Сам Хокинс ядосано. — Една овца винаги изглежда досущ като коя да е друга. Тези тоалети, кичура с орловите пера, дебелото мазило по лицето и… и, да, как стигнахте до идеята за тоя маскарад?

— Маскарад? Pshaw! Това сега е официалният ни костюм. Събрахме се по много приятелски начин с един поунски вожд. Което ще рече, сиусите го бяха пленили и искаха малко да го поизпекат на кола на мъченията. Ние го освободихме и отведохме по живо по здраво до неговия вигвам. В знак на благодарност получихме като дар тези два индиански костюма редом с четирите коня, които виждаш тук. Старите си дрехи увихме грижливо в две завивки, които добрите поуни също ни отпуснаха, и ги пристегнахме на конете.

— Но по тия места е опасно да се движиш като индсман.

— Понякога да, понякога — не. Ние ще бъдем ту червенокожи, ту бледолики, изцяло според ситуацията. Та по тая причина маскарадът!

— Е, бойс [4] бойс (англ. boys) — момчета (Б. пр.) , още начаса ще ви издействам една добра възможност! Ще изиграем една дяволия, за която тоя бал-маске е съвсем подходящ. Да седнем! Ще ви обясня накратко.

Толкова враждебната преди малко сцена сега се превърна в миролюбиво съвещание.

Срещата на тримата трапери бе още един пример за изострения усет към нещата, с които хората в Дивия запад са свикнали да действат. Сам Хокинс просто беше определил някакво си място в прерията, където искаше да се срещне отново с Дик и Уил и те действително се бяха намерили — без път и пътека, без компас и часовник.

— Какво ще кажете по въпроса? — попита Сам, когато приключи с доклада си по ограбването на лесничея Роте.

Уил Паркър повдигна рамене.

— Яздим след мошениците и им отнемаме плячката. Та това се разбира изцяло от само себе си! Пита се само как да го подхванем. Ти имаш ли някакъв план?

— Още не. Трябва да изчакаме да видим как и къде ще се натъкнем на тях. Засега нека не си прекарваме времето в безполезни приказки, а да потегляме, та час по-скоро да пипнем между пръстите си обесниците…

Сам Хокинс подкара мулето си в галоп и лесничеят Роте тайно се удивляваше как дръгливият «козел» умее да «гълта» пътя под нозете си.

Слънцето беше вече залязло. Ездачите стигнаха най-сетне до една открита прерия, където на значително разстояние околовръст нямаше никакви храсти. Там Сам Хокинс съгледа три отделни точки, които се движеха по права линия от изток насам.