Карл Май - Крепостта в скалите

— Не знам как се казват всички платна и мачти, ала видях, че то е толкова голямо, че не само е стигнало за палатката, ами и зад нея е останала част от него навита на руло. Значи сигурно е най-голямото платно.

— Точно него имах предвид. За палатката е стигнало половината платно. Другата половина е останала отзад навита на руло. Та там под платното човек спокойно може да се скрие и ако нямате нищо против смятам да спя под него.

— Какво безумно хрумване! Щом се закашляте или кихнете ще ви открият.

— Ще гледам да не кашлям и да не кихам.

— Изглежда сте много сигурен в носа си. Но даже и да не ви заловят, усилията ви просто ще са напразни. Все още изобщо не знаете, дали палатката действително е определена за мормона, а и в случай че предположението ви се окаже вярно, си остава твърде въпросително дали стюардът ще отиде точно там.

— Нямам друг избор освен да се примиря с такава възможност, но ми се струва, че усилията ми няма да са безрезултатни. Имам едно определено предчувствие, а от опит знам, че предчувствията ми рядко ме лъжат.

— Е, тогава няма нито да ви убеждавам, нито да ви разубеждавам. Ако вашето хрумване ви донесе един хубав моряшки бой, то няма да го понесе моят гръб.

Признавам, че това което атлетът нарече «безумно хрумване», бе твърде несигурно начинание. Но някакво шесто чувство ми подсказваше, че трябва да приведа в изпълнение този план. Задачата ми не беше лесна. Една от друга, а и от тесния коридор, по който трябваше да мина, каютите бяха отделени с тънки стени и хората в тях лесно можеха да ме чуят. Но това все още не беше нищо. Много по-опасна щеше да е срещата ми с някого от екипажа или с един от двамата, които се канех да подслушвам. Ала без да се натъкна на когото и да било успях да стигна до люка, който водеше на палубата и се отваряше навън. Спрях се на стъпалата и предпазливо подадох само главата си. Макар да не беше кой знае колко светло можах добре да огледам разстоянието до палатката. То беше свободно.

На кърмата капитанът даваше указания на щурмана какво да прави през нощта. Значи се канеше да отиде да си легне да спи. Долових и гласа на мормона. Той също се намираше при руля. Отпред почти на самия нос на кораба бърбореха и се смееха няколко моряци. Те не можеха да ме видят. Бързо изскочих от люка и се втурнах към палатката, за да се скрия под останалата излишна част от платното. Това не ми отне повече от минута. Вярно че лежах върху твърдата палуба, но иначе се настаних доста удобно. Платното ме скриваше така, че никой не можеше да ме забележи. Мястото се оказа превъзходно и не вярвах да ме сполети някоя беда. В най-лошия случай само търпението ми щеше да бъде подложено на изпитание.

Легнах така, че да мога да провра главата си във вътрешността на палатката и протегнах ръка. Напипах някаква тънка, но мека постеля, направена както изглеждаше от одеяла. Не бях в състояние нищо да различа.

Не след дълго чух как капитанът пожела на мормона лека нощ и се прибра в каютата си. Мелтън остана да се разхожда по палубата още около четвърт час, а после влезе в палатката и си легна. Значи предположението, че палатката е направена за него, се оказа вярно. Сега важното беше да изчакам да видя дали стюардът щеше да дойде.

Измина един час и още един. Стана полунощ. Бърборенето на моряците отдавна беше престанало. Възцари се такава тишина, че ясно се долавяше шумът от вълните, които корабът оставяше зад себе си. Веднъж се разнесе гласът на един моряк, който подвикна нещо на щурмана. Внезапно долових някакво раздвижване в палатката, но не беше шумът от обръщането на спящ човек, а ми се стори, че мормонът се изправи. Проточих врат, за да мога по-добре да чувам. В същия миг той драсна клечка кибрит, проблясна малко пламъче и на неговата светлина видях, че е седнал на постелята си и пали пура. Значи чакаше някого и все още не беше заспал.

Отново измина доста време докато най-сетне долових тихия въпрос:

— Санди Уелър, ти ли си?

— Йес, сър! — гласеше също тъй тихият отговор на английски.

— Тогава бързо влизай, за да не те види някой! Ще се преместя по-близо до входа.

Значи стюардът се казваше Алегзандър Уелър. Той изпълни желанието на Мелтън.

— Не се безпокой, сър! Освен щурмана и вахтения на палубата няма жив човек, а и тези двамата са на такива места, че не могат да ни забележат.

Възцари се кратко мълчание. Мелтън правеше място на госта си, а той пък бавно се настани до него. После мормонът се обади:

— Лесно можеш да си представиш, че изгарям от любопитство. Качих се на борда, изпълнен с напрегнато очакване, защото не знаех дали си на кораба.