Карл Май - Крепостта в скалите

Ето тези мисли и въпроси не ми излизаха от главата, но колкото и да размислях не можех да се отърва от предчувствието, че преселниците отиваха към своята гибел. А когато малко по-късно тръгнах да се разхождам към задната палуба, капитанът ме спря и ме заговори:

— Позволете ми да ви поздравя, сър! Мелтън ми каза, че ще ви назначи като счетоводител. Не изпускайте този случай, защото такава служба едва ли ще ви се предложи скоро!

— Нима сте запознат тъй добре с тази работа, капитане?

— И още как! Асиендерото е тъй да се каже мой стар приятел и е един много богат и почтен човек. Назначи ли веднъж някого при себе си, той се грижи за него и щедро го възнаграждава.

— Значи смятате, че вашите пътници ще живеят добре при него?

— Не само смятам, ами съм напълно убеден.

Капитанът ми изглеждаше честен човек. Нямаше как да не му повярвам.

— Хмм… но не трябва ли хората да са крайно предпазливи когато сключват подобни договори?

— Какви ги приказвате! Ей сега ще видите колко почтени са намеренията на дон Тимотео спрямо неговите нови работници.

Той подкани един от наблизо застаналите преселници да донесе своя договор. Човекът го носеше у себе си и веднага ми го показа. Документът беше подписан от него, от посредника и от властите. Съдържаше един-единствен пасаж, който беше твърде кратък и приблизително гласеше следното: работникът получава безплатно пътуване и хубава храна до местопредназначението си, а се задължава по осем часа на ден да работи в имението на дон Тимотео Прухильо, респективно и на неговия евентуален правоприемник, срещу надница от песо и половина, както и безплатно жилище. Договорът изтичаше след шест години.

Бях изненадан. Условията бяха много прилични, защото с такава надница работникът беше в състояние всяка година да спестява към две хиляди марки. Сега вече не ме учудваше обстоятелството, че посредникът бе успял да събере шейсет и трима души за работа в тази толкова затънтена асиенда. Разбрах, че подозренията ми са били неоснователни. Но дали наистина бяха неоснователни? Явно Прухильо имаше почтени намерения, ала дали и мормонът беше честен човек? Защо не? Разполагах ли с някакви доказателства срещу него? Дали пък богатият ми дългогодишен опит не ме беше направил прекалено предпазлив и мнителен? Нима Мелтън не се канеше да ми направи благодеяние и нима не му дължах благодарност дори и в случаи, че нямаше да приема предложената ми служба? Чувствах се объркан и привечер най-сетне реших да сляза в Лобос и сам да продължа пътя си, понеже преселниците щяха да бъдат на сигурно място в асиендата. Но ето че тъкмо тогава се случи нещо, което коренно промени както мнението ми, така и вече взетото решение.

След вечеря ми направи особено впечатление, че преселниците бяха поканени да се разотидат по каютите си. От тази мярка не бях изключен и аз. Тъй като се беше свечерило и вече подухваше прохладен ветрец, на хората много им се искаше да останат още малко на палубата, но нямаше как, бяха принудени да се подчинят. По учудените им физиономии разбрах, че тази мярка бе съвсем нова за тях, а че дотогава са могли да стоят на открито и вечерта и през нощта колкото си искат, научих веднага щом се върнах в моята каюта където ме посрещна навъсеният атлет с думите:

— Какво го прихваща мистър Мелтън, та ни кара да киснем в каютите! Имате ли представа защо го прави?

— Не.

— Да го вземат дяволите! Ако цял ден си се пържил на слънце, или ако си бил принуден да киснеш долу в тази задушна дупка, е цяла благодат и дори необходимост вечерно време да излезеш на открито да подишаш свеж въздух. Преди винаги сме имали тази възможност.

— Тъй ли? Значи това разпореждане е нещо ново?

— Да. И съм убеден, че е работа на Мелтън.

— Защо мислите така?

— Първо, защото ни отпращат долу откакто той се намира на борда и второ… но по-добре да си мълча.

— Искате да си мълчите, понеже ми нямате доверие, нали?

— А вие какво очаквате? Само преди някой и друг час се настанихте тук при мен, тъй че не можете да искате веднага да споделя с вас всичките си мисли.

За мен бе твърде важно да узная именно неговите мисли и затова отвърнах:

— Значи се страхувате от мормона и мълчите само защото смятате, че веднага ще му съобщя какво сте ми казали.

Не се бях излъгал в реакцията му, понеже щом изрекох тези думи той ми се сопна:

— Какви ги дрънкате! Аз да се страхувам! Много ми се иска да видя човека, който би могъл да ме изплаши! А да не говорим, че съвсем не мога да изпитвам страх от този тип, който само гледа да се докара пред хората и още от самото начало започна да ухажва Юдит, а не е нищо повече от един изпечен мошеник.