Карл Май - Крюгер Бей

— Смол Хънтър ли? — попитах аз. — Възможно ли е? Познаваш ли го?

— Йес. А както изглежда и ти също, а?

— Не, но ще го търся в Тунис.

— На погрешна следа си. Той е в Египет, и то в Александрия.

— Но ние идваме оттам! Де да знаехме! След като разпитахме за него, узнахме, че още преди три месеца бил отпътувал за Тунис.

— Глупости. Все още е тук.

— Но той е дал указания да изпращат цялата му поща в Тунис.

— Няма значение. Въпреки това той все още е тук. Обаче се кани да замине, и то заедно с мен. Чака ме в Александрия.

— Значи и преди това сте били заедно, а?

— Искаш ли да ти разкажа всичко?

— Наистина ще е най-доброто за мен.

— Well! Но разказът ми ще е по-кратък отколкото си мислиш. Срещнах се с него на юг в Негилех, направихме заедно едно пътуване до Нубия, което продължи два месеца. Сега Хънтър трябва да отиде в Тунис и аз тръгвам с него. Ала преди това дойдох в Кайро, за да си напълня пак кесията. Както казах, той ме очаква в Александрия.

— И ти само заради него ли тръгваш за Тунис?

— Не. И без него бях решил да отида там. Заедно с теб опознах алжирската Сахара, а вече поразгледах Египет. Сега ми се иска да видя онова, което се намира между тях — Тунис и Триполитания. [6] Част от Либия. — Б. пр.

— Тъй, тъй! Хънтър с кого пътува?

— С никого.

— Но нали си има някакъв спътник на име Джонатан Мелтън?

— Не познавам такъв човек. Никога не съм го виждал.

— Хънтър не е ли споменавал за него?

— Нито дума.

— Хмм! Странно! Но все нещичко ти е разказал за своето положение, за своя живот, нали?

— Абсолютно нищо. А на мен и през ум не ми е минавало да го разпитвам.

— Но нали обикновено не се пътува с някой непознат човек!

— Непознат? Pshaw! Хънтър се държеше много прилично. Дълго време е бил в Ориента. Какво искаш повече?

— Тогава изглежда аз го познавам по-добре от теб макар никога да не съм го виждал. Търсим го. Трябва да се върне у дома си, за да получи едно огромно наследство. Баща му е починал. В кой хотел ще се срещнеш с него в Александрия?

— В никой. Наел е къща. Ще ходи в Тунис, за да посети един свой приятел на име Калаф бен Урик, който е колагасъ в туниската войска. [7] Капитан. — Б. пр.

— Калаф бен Урик? Странно име! Така не може да се казва нито някой арабин, нито мавър или пък бедуин! Това име ми се струва твърде изкуствено!

— Теб какво те засяга?

— Засяга ме повече отколкото си мислиш. Знаеш ли горе-долу на каква възраст е Калаф бен Урик?

— Той е в зрелите си години. Хънтър случайно го спомена. Каза ми също, че мога да разговарям с този колагасъ на английски език.

— На английски ли? Ха! Как така един туниски капитан ще знае английски?

— Всъщност той е чужденец. Хънтър ми разказа, че капитанът преминал към исляма преди осем години още когато пристигнал в Тунис.

— Откъде е дошъл?

— Не знам. Но тъй като този мастър говори английски, изглежда ми е сънародник.

— Англичанин? По-скоро смятам, че е американец, понеже ще бъде посетен от Хънтър, а нали той е янки.

— Възможно. Дори предпочитам да е така. Иначе страшно ще се ядосвам, ако се окаже, че този някогашен християнин и настоящ мохамеданин е роден в добрата стара Англия. Но защо правиш такава физиономия? Над какво се замисли? Такъв отнесен и все пак пронизващ поглед съм наблюдавал при теб само когато размисляш как да откриеш нечия диря.

— Тъй ли? А може би в момента наистина пак съм попаднал на някаква следа и то на извънредно важна следа. Кажи ми само едно — значи Хънтър не е обелвал нито дума за своето положение, за своя живот. Но някога не е ли споменавал някакъв друг свой познат в Тунис освен онзи колагасъ?

— Да. Писмата му се получават там от някакъв местен търговец. Той е евреин и ако не се лъжа името му беше…

— Мусах Бабуам?

— Да, правилно, тъй се казваше онзи човек! Но как така винаги се осведомяваш за подобни маловажни неща, за които иначе никой човек няма да вземе да разпитва?

— Правя го, защото маловажните неща ме отвеждат до най-важните. Струва ми се, че Хънтър е измамник.

— Измамник? — попита Емъри извънредно много учуден. — Това е… това е… съвсем невъзможно!

— Не само че не е невъзможно, ами е дори твърде вероятно.

До този момент Винету не беше казал нито дума, но тъй като разговаряхме на английски, бе разбрал всичко. Ето че сега той се обади с уверения тон на човек, който е сигурен в себе си:

— Моят брат Олд Шетърхенд е попаднал на вярната следа. Онзи човек в Александрия не е истинският Смол Хънтър.