Карл Май - Крюгер Бей

— Но Винету ще отиде в една съвсем чужда за него страна.

— Затова пък моят брат я познава толкова по-добре. Нека не се опитва да ме заблуждава! Не си ли ми разказвал десетки пъти какво си видял в онези страни и освен това не си ли ме уверявал, че много ти се иска някой път и аз да ги посетя?

— Да.

— Желанието ти ще се сбъдне сега. И така, не възразявай! Един вожд на апачите в Кайро! Каква мисъл само! Подобно нещо още не се беше случвало! Радвах се много, защото първо, веднъж и аз щях да имам удобен случай да бъда негов учител, второ, имаше голяма вероятност да изпадаме в такива положения, когато мнението на този най-прозорлив човек сред прозорливите щеше да ми бъде от голяма полза, и трето, което бе най-важното, той бе сложил ръка върху колана си. Нямах спестени толкова много пари, колкото бяха необходими за едно толкова далечно и продължително пътуване. Ала неговият многозначителен жест към колана му ми подсказа, че в него се намира достатъчно количество от тъй презрения Мамон.

Голяма беше радостта на Фогел от нашето решение. Изпратихме го в една страноприемница, а апачът остана да спи при мен. Сънят ни не продължи дълго, понеже още в ранни зори трябваше да се качим на влака. Това, разбира се, не беше голяма беда, тъй като нямахме нужда от кой знае какви приготовления. Винаги държах всички необходими неща за пътуване събрани на едно място, готови за незабавно тръгване.

Фогел разполагаше с достатъчно средства, за да се върне в Сан Франсиско. Той се сбогува с нас пред купето ни, а ние му дадохме най-подробни указания как и той, и неговите роднини да се държат в определени случаи.

Голямо удоволствие ми доставяше да гледам какъв интерес предизвикваше навсякъде появяването на апача. Не се притеснявам да кажа, че за беглите и повърхностни погледи той сигурно приличаше на някой скитник, облякъл нови дрехи. Но който обърнеше по-голямо внимание на неговата осанка и поведение, както и на благородните, горди и най-често безизразни черти на светлобакъреното му лице, той нямаше как да не разбере, че пред него не е застанал някой обикновен човек.

Тук не му е мястото да описвам някои по-незначителни преживявания, които имахме по време на нашето пътуване. Ще спомена само, че въпреки обичайната си индианска сдържаност Винету не преставаше да се учудва ту на едно, ту на друго. За него имаше толкова непознати и неочаквани неща! В Александрия той си купи арабско облекло, което му стоеше чудесно, но апачът го намираше за твърде неудобно.

В Кайро отидохме в «Отел дю Нил», където бе живял Смол Хънтър. Научихме, че е отпътувал преди около три месеца. Това съвпадаше със сведенията, получени от американското консулство. Но там узнахме и други неща. Властите от Ню Орлиънс, както и вече споменатият адвокат, наистина поискали сведения. Пристигналите за Смол Хънтър писма трябвало да се изпращат отначало до Александрия, а после до Тунис. Посредникът на Хънтър във втория град бил някакъв еврейски търговец на име Мусах Бабуам.

Тези сведения ни накараха да тръгнем за Тунис и напуснахме Кайро още на следващия ден, защото не биваше да губим никакво време. За наше успокоение ни казаха, че Смол Хънтър бил жив и здрав, а със своя пътник бил в най-добри отношения. Приликата между двамата била направо смайваща, още повече, че те се обличали съвсем еднакво.

Вечерта се поразходихме до «Отел дьо л’Ориент», където бях живял по-рано. Не бях воден от някакво особено намерение. Човек неволно се връща на места, посетени от него преди време. Влязохме в силно осветената градина и седнахме на една свободна маса, за да се освежим с чаша лимонова вода. Не останахме незабелязани, защото Винету нямаше как да не направи впечатление — беше разпуснал косата си, която се бе разпиляла по гърба му.

Много от гостите на хотела се радваха на прохладния вечерен ветрец. На известно разстояние от нас беше седнал някакъв господин в мюсюлманско облекло, който при появяването ни стана от мястото си. Без да откъсва поглед от мен той се приближи. Навярно беше някой човек, който по-рано ме е виждал нейде наоколо. Не му обърнах повече внимание. Тогава той смъкна качулката на светлия си хаик ниско над очи, приближи се още повече до мен, сложи ръка върху рамото ми и на най-хубавия техуа-индиански ме поздрави:

— Озенг-ге та мо, Олд Шетърхенд!

Това означава: «Добър ден, Олд Шетърхенд!» После той сложи длан и върху ръката на апача и повтори поздрава си: «Озенг-ге та мо, Винету!»

Изненадан аз скочих на крака и попитах на същия индиански диалект: