Карл Май - Сатана и Юда

Това описание се отнася за пуебло с права и съразмерна архитектура, само че такива се срещат твърде рядко. Другите представляват неравномерно изградени и струпани една до друга и една над друга най-различни кирпичени килии, намиращи се най-често в безутешно пуста местност, и приличат по-скоро на огромна купчина развалини. А в тези изкуствени кутийки от глина някога са живели заедно стотици и хиляди хора, чието общуване е било възможно само благодарение на дупките в плоските покриви, през които индианците са слизали или са се покатервали от една килия в друга. В наше време, разбира се, вече не може да става дума за «хиляди хора».

Обитателите на едно пуебло в никакъв случай не бива да се сравняват с подвижните и енергични свободни индианци. Те са добродушни, непретенциозни, неуки хора, изостанали вероятно в развитието си потомци на древните ацтеки. Повечето от тях са католици, но всъщност едва ли могат да се нарекат истински християни. Те все още тайно се кланят на своя Маниту и не са се отърсили от някои стари езически обичаи и обреди, противоречащи на християнството. За това положение главната вина се пада на стародавното иберийско безразличие, което оставя всеки да кара по старому, благоприятства лицемерието и никога не позволява на хората да прегърнат по убеждение коя да е вяра. Вземе ли някой да обругава християнската религия, индианците пуебло ще останат напълно спокойни и ще започнат да се смеят. Но засегнеш ли тяхното суеверие, останало им от старите езически времена, тези иначе толкова безобидни хорица лесно могат да се превърнат в отмъстителни и опасни твърдоглавци.

Тези индианци се занимават малко със земеделие, малко с животновъдство, както и малко с домакинство, но всичко това се прави на възможно най-ниското равнище. Обикновено малките нивички се намират в близост до пуеблото и се обработват с направо детински прости инструменти. Новото и целесъобразното се отхвърля упорито. То влиза в противоречие с техните традиции, предавани от поколение на поколение. Предпочитат да жънат глад от каменистата си земя, отколкото да започнат да наторяват или да я обработват по друг начин освен с обикновена тояга или с дървена мотика. Същото е и положението с животновъдството. Тук-там се мяркат няколко изпосталели мършави кокошки, малобройни свини и многобройни кучета. Колкото и да е странно, тези зли песове свободно се разхождат наоколо, докато прасетата са вързани за вериги. Сръчността в изкуството на тези индианци стига дотам, колкото да изработват кошници, торби, както и други плетени предмети. От глина изпичат обикновени стомни и урни, изработват и различни фигурки. Но на тях напълно им липсва чувство за красива форма. Нашите четири-пет-годишни деца ще ги нарисуват на своите дъсчици много по-хубаво. Най-често те служат за играчки. Но нерядко имат и сакрално значение. В този случай се излагат в така наречената «естуфа» Това е малко помещение, оградено само от ниски зидове, високи не повече от три стъпки, между които винаги стърчат забити два дълги пръта.

Може би те са някакъв символичен знак, сочещ към небето. Много строго се следи в естуфата да не влизат случайни хора.

И така, в Акома пристигнахме привечер и веднага попитахме за губернатора. Под това название не бива да си представяте високопоставен чиновник, а нещо като селски кмет. Там, където се говори испански, дори и най-незначителният служител се накичва с гръмка високопарна титла, а повечето индианци-пуебло могат да говорят испански кой по-добре, кой по-зле. Цялото население се беше стекло и ни зяпаше с не дотам дружелюбни погледи. Това сигурно си имаше някаква по-особена причина. Нямахме намерение да им искаме нищо, а само ги попитахме за губернатора, понеже смятахме да го помолим да ни даде сведения за тримата Мелтън. Когато слязохме от конете, се оказа, че никой не желае да държи животните ни, нито пък да ни заведе при губернатора. Учудващо беше, че наоколо не се мяркаше нито едно младо момиче, но забелязах няколко доста симпатични момчета.

Тъй като никой не прояви готовност да ни помогне и всички се държаха толкова резервирано, та дори и враждебно към нас, ние бяхме предоставени сами на себе си. Затова вързахме юздите на конете си за околните скални късове и следени от мрачните погледи на индианците, тръгнахме да търсим вода. Заедно с Емъри стигнахме до малка градинка, където растяха някакви зеленчуци в окаяно състояние, както и малко цветя, Емъри се наведе да вземе една ряпа, която естествено щеше да плати много добре, но едно от миловидните момчета притича и го хвана отзад за дрехата, за да го издърпа настрани. Англичанинът се отърси от него и повторно посегна към ряпата. Тогава аз хванах приятеля си за ръката и го накарах да ме последва. Точно пред нас зърнахме естуфата. Емъри се приближи до нея, погледна над ниския зид и се разсмя.