Карл Май - Винету I

— Аз идвам!

Как се зарадвах, че не беше попаднал в ръцете на кайовите! Скоро забелязах главата му да изплува между мъглата и водата. Щом стъпи на брега и видя индианеца, той се изненада.

— Уф! Пида, синът на вожда! Къде го залови моят брат?

— На брега на реката, недалече от острова на Хокинс.

— Ти видя ли Хокинс?

— Не, но го чух да разговаря с този кайова. Щях да говоря с него, а може би и щях да го освободя, но в този момент те откриха и аз трябваше да се отдалеча.

— Това беше лошо стечение на обстоятелствата, за което нямам вина. Почти бях достигнал палатката на Сантър, когато се зададоха няколко кайови, които се наканиха да минат точно покрай нея. Не биваше да скачам на крака и затова се отърколих настрани. Те се спряха и започнаха да разговарят. Междувременно погледът на един от тях попадна върху мене и те изминаха четирите крачки, които ни разделяха. Тогава вече трябваше да скоча и да избягам. Светлината от огъня им показа фигурата ми и те ме познаха. Побягнах на изток, преплувах реката и се измъкнах. Естествено, че не можах да видя Сантър.

— Скоро ще го видиш, защото този млад воин е готов да бъде заменен срещу Сантър и Сам Хокинс, а аз съм убеден, че вождът ще приеме условията.

— Уф! Това е много добре! Моят брат Олд Шетърхенд е действал почти безумно смело, като е пленил Пида, но това е най-доброто, което е могло да ни се случи

Бях прав, когато казах, че Винету ще види Сантър, но това стана много по-скоро, отколкото си мислех. Ние вързахме пленника си здраво между нас така, че рамената ни се докосваха, а главата му оставаше над водата. Можеше да ни помага с краката си при плуването. След това навлязохме в реката. Пида не се съпротивляваше, а веднага щом краката ни се отделиха от дъното, започна и той да прави силни движения с крака в такт с нас. Спусналата се над водата мъгла, беше толкова гъста, че не можехме да виждаме и на шест човешки дължини пред нас, но затова пък, както е известно, в мъглата се чува много по-добре. Не се бяхме отдалечили още много от брега, когато Винету каза:

— Тихо! Чух нещо.

— Какво?

— Плясък от гребла, които се потапят във водата, натам, по-нагоре от нас.

— Вярно, слушай!

Сега правехме само онези движения, които са необходими, за да се задържим над водата и следователно не вдигахме никакъв шум. Наистина Винету не се беше излъгал — някой гребеше по течението на реката. Той положително бързаше много, защото използваше греблата там, където реката имаше доста силен пад. Приближаваше се бързо. Дали трябваше да се оставим да ни види, или не? Можеше да бъде някой неприятелски съгледвач. А може би щеше да ни бъде от полза да разберем кой е той. Отправих към Винету въпросителен поглед. Той го разбра и ми отвърна тихо:

— Няма да се връщаме! Искам да видя кой е. Вероятно няма да ни забележи, защото сме съвсем неподвижни във водата.

Наистина можеше да се очаква, че ще останем незабелязани, тъй като само главите ни се подаваха над водата. И така не се върнахме. Пида се намираше в същото напрежение като нас. Той имаше възможност да ни издаде с викове за помощ, но не го стори, вероятно защото знаеше, че и без това със сигурност щеше да получи свободата си.

Сега плясъкът на греблата беше наближил съвсем. От мъглата изплува индианска лодка. В нея седеше един бял. Имахме намерение да останем неподвижно, но щом Винету съзря човека, извика високо:

— Сантър! Той бяга!

Моят иначе толкова спокоен приятел беше така силно възбуден от неочакваното появяване на смъртния си враг, че веднага изхвърли ръце и крака в мощно движение, за да се спусне към кануто. Обаче бе възпрепятстван, понеже беше вързан за нас или по-точно за Пида.

— Уф! Трябва да се отвържа, трябва да го гоня, трябва да го хвана! — извика той, като измъкна ножа си и разряза ремъка, който го свързваше с Пида.

Щом Сантър дочу виковете на Винету, веднага обърна лице към нас и ни забеляза.

— Goddam! — изкрещя той изплашен. — Това са тези … Убиецът млъкна. Изразът на уплаха изчезна от лицето му и бе заменен от злорадство. Беше разбрал в какво положение се намирахме, грабна пушката си и я насочи към нас.

— Последното ви пътешествие по вода, кучета такива! — извика ни той.

За щастие Сантър натисна спусъка тъкмо в мига, когато Винету се беше освободил от нас и с мощни движения се понесе към лодката като стрела. По този начин аз и Пида получихме тласък, който ни измести от точката, в която се беше прицелил Сантър. Куршумът му не ни улучи.