Карл Май - Винету I

Мислех да освободя Хокинс още същия ден, стига да имах и най-малката възможност. Сега това, разбира се, не можеше да стане. Но ми хрумна друга мисъл. Кайовът, който току-що бе при Сам, спомена в началото на разговора си с пленника за баща си Тангуа. Следователно той беше синът на вожда, и то най-големият, Пида, любимецът на баща си. Ако ми се удадеше да го пленя, можех по-късно да го разменя срещу Сам. Тази мисъл беше безумно смела, но в този момент не биваше да мисля за това. Важното беше да заловя младежа така, че никой да не ме види.

Един-единствен поглед ми показа, че положението бе изгодно за намерението ми. Винету беше избягал надолу по Солт Форк в източна посока, докато лагерът ни се намираше далече на юг на един остров в северния ръкав. Винету бе постъпил умно, защото по този начин щеше да заблуди преследвачите си. Виковете на червенокожите се разнасяха откъм посоката, в която бягаше той, а четиримата пазачи гледаха също натам. Почти ми бяха обърнали гръб, а освен тях наоколо нямаше жив човек.

Синът на вожда достигна брега с кануто си и побърза да го завърже. Ето че се наведе. Тогава изневиделица изскочих пред него. Един юмручен удар го просна на земята. Хвърлих го в лодката, скочих и аз в нея и започнах да греба срещу течението, като се придържах близо до брега. Невероятният номер беше завършил успешно. Горе, в селото, никой не ми беше обърнал внимание, а пазачите на Сам все още гледаха в противоположна посока.

Гребях с всички сили, за да мога да се измъкна от района на селото колкото бе възможно по-бързо. После, когато светлината от огньовете не достигаше вече до мене, приближих лодката до десния бряг и пренесох сина на вожда на брега. Оставих го в тревата и му взех оръжията. Отрязах ремъка, с който връзваха кануто за брега, за да завържа ръцете на моя пленник и тласнах лодката в реката. Иначе тя можеше да ме издаде. След като стегнах ръцете на Пида здраво към тялото му, сложих го на рамо и се отправих обратно към нашия остров.

Не ми беше лека работата, и то не защото Пида ми тежеше, а защото започна здравата да се противи веднага щом дойде в съзнание.

— Кой си ти? — попита ме той най-сетне, задъхан от гняв. — Някой крастав бледолик, когото Тангуа, баща ми, ще залови още утре и ще унищожи!

— Баща ти няма да ме хване, нали не може да ходи — отвърнах аз.

— Но той има много воини, които ще те преследват.

— Пет пари не давам за вашите воини. Всеки един от тях може много лесно да пострада също като баща ти, когато той се осмели да се бие с мене.

— У ф! Двамата сте се били? Къде?

— Там, където той падна, след като куршумът ми прониза и двете му колена.

— Уф?! Уф! Тогава ти си Олд Шетърхенд? — осведоми се Пида изплашено.

— Как можеш още да питаш! Нали те повалих с юмрука си. А кой друг освен Винету и Олд Шетърхенд би се осмелил да влезе в селото ви и да отмъкне сина на вожда!

— Уф! Тогава ще умра, но никой от вас няма да чуе от устата ми стон на болка.

— Няма да те убием. Ние не сме убийци. Ако баща ти ни предаде двамата бледолики, които се намират при вас, ще те пуснем на свобода.

— Сантър и Хокинс ли?

— Да.

— Ще ви ги даде, защото синът му струва за него повече от десет пъти по десет такива Хокинсовци, а пък Сантър изобщо не го интересува.

От този момент нататък той не ми създаваше повече никакви трудности..

Предсказанието на Винету се сбъдна. Започна да вали, и то така силно, че ми беше невъзможно да намеря онова място на брега, което се простираше точно срещу нашия остров. Избрах си едно дърво с много гъста корона, за да изчакам под него или спирането на дъжда, или пък настъпването на деня. Това се оказа продължително изпитание на търпението ми. Дъждът не искаше да спира, а утрото не искаше да идва. Имах една-единствена утеха — не можех да стана по-мокър, отколкото вече бях. Но от водата, която ме бе намокрила, ми стана толкова студено, че се изправях от време на време, за да се затоплям, като правех гимнастически упражнения. Жал ми беше за младия син на вожда, който трябваше да лежи така неподвижно, но той пък беше много по-закален, отколкото бях аз по онова време.

Най-сетне и двете ми желания се сбъднаха по едно и също време: дъждът спря и започна да се зазорява. Но наоколо се беше разстлала гъста тежка мъгла. Въпреки това сега ми се удаде да намеря мястото на брега. Извиках едно силно «halloo» към другия бряг.

— Halloo! — отвърна ми гласът на Винету. — Моят брат Шарли?

— Имам един пленник. Изпрати ми някой добър плувец и няколко ремъка!