Карл Май - Винету I

— Тогава прави каквото искаш, сър! Но къде да чакаме междувременно ние? Тук на острова ли? Или да си потърсим някой друг, по-хубав остров?

— Няма по-хубав.

— Well! Но тежко им на пленниците ни, ако ти се случи нещо в селото! В такъв случай няма да има никакво снизхождение. Кога тръгваш?

— Тази вечер.

— Чак тогава? Не е ли твърде късно? Ако всичко върви добре, бихме могли до обед да разменим пленниците, а после да препуснем след Винету.

— И кайовите ще ни последват с голям брой воини и ще ни пречукат!

— Мислиш ли?

— Да. Тангуа ще ни даде Сам с удоволствие, за да освободи сина си. Но щом го получи, ще направи всичко възможно да си отмъсти. Ето защо размяната трябва да стане вечерта. После ще си тръгнем, за да спечелим значителна преднина през нощта, когато няма да може да бъдем преследвани. А да чакаме до вечерта е по-добре и затова, защото дотогава страхът на вожда за сина му ще става все по-голям. Това ще го направи по-отстъпчив.

— Така е. Но ако преди това ни открият тук, мистър Шетърхенд?

— Няма да ни навреди.

— Ще търсят Пида и червенокожите могат да дойдат и насам.

— Няма да дойдат към нашия остров. А на брега ще ги забележим. Там те непременно ще открият следите на Винету и ще помислят, че сме си тръгнали с Пида. Това ще разтревожи Тангуа още повече. Я слушайте!

Разнесоха се човешки гласове. Мъглата започна да се вдига и ние можехме да различим брега. Там бяха застанали неколцина кайови, които споделяха на висок глас мнението си за следите от конски копита, открити току-що от тях. След това те бързо изчезнаха, без дори да погледнат към острова.

— Отидоха си. Изглежда, бързат много — обади се Дик Стоун.

— Положително са се върнали в селото, за да уведомят Тангуа за следите. Вероятно той веднага ще изпрати хора по дирята.

Това предсказание се потвърди след по-малко от два часа. По брега на реката се появи група конници, които намериха следата и препуснаха по нея. Нямаше защо да се опасяваме, че кайовите щяха да настигнат Винету, тъй като той бе принуден да се движи поне със същата скорост като тяхната.

Тук трябва да спомена още, че ние тримата бяхме говорили тихо. Не беше необходимо пленниците да чуват какво си приказваме. Те не бяха забелязали и какво става по брега, защото лежаха вързани зад храстите.

Преди обед слънцето ни направи услугата да погрее с доста топлите си лъчи. Това изсуши не само лагера ни, но и нас самите и увеличи удоволствието ни от почивката, на която се отдадохме до свечеряване.

Малко след пладне забелязахме да плува в реката някакъв предмет, който се насочи към острова и ниско спусналите се над водата клони го задържаха. Оказа се някакво кану, в което имаше и гребло. Ремъкът, с който собственикът му го завързваше, бе отрязан. Това бе лодката, с която бях отвлякъл Пида. Течението я бе понесло надолу, а вероятно беше достигнала острова толкова късно само защото се е закачала вече някъде по пътя. Понеже тя ми идваше съвсем навреме, изтеглих я на острова, за да мога да си послужа с нея вечерта. Сега не беше необходимо да се мокря пак до мозъка на костите си и да плувам до брега.

Веднага щом се стъмни, нарамих мечкоубиеца, спуснах лодката във водата и загребах срещу течението. Стоун и Паркър ме изпратиха с най-добрите си благословии. Казах им, че могат да започнат да се тревожат за мене едва ако не се завърна до сутринта.

Напредвах много бавно срещу течението, така че наближих селото едва след цял час. Сега вече отклоних кануто към брега и го завързах за едно дърво с ремъка, който бях взел със себе си. Отново видях огньовете да горят като вчера, мъжете да седят край тях и жените да ходят насам-натам, заети с някаква работа. Представях си, че днес селото ще бъде строго охранявано, но сега разбрах, че не беше така. Кайовите бяха открили следите на апачите и бяха изпратили след тях воини. следователно се чувстваха в безопасност.

Тангуа и днес седеше пред вигвама си, само с двамата си по-млади синове. Беше навел глава и гледаше огъня мрачно и втренчено. Този път се намирах на левия бряг на Солт Форк, където бе разположено и селото. Отдалечих се от реката под прав ъгъл, после се изкачих зад палатките и се озовах лице срещу лице с жилището на вожда. Имах късмет, защото наблизо не се намираше никой, който би могъл да ме открие. Легнах на земята и запълзях към задния край на вигвама. В този момент чух дълбокия еднообразен траурен напев на Тангуа. Той изказваше мъката си по загубата на любимия си син по обичайния индиански начин. Сега заобиколих вигвама с пълзене, станах и внезапно се изправих пред вожда.