Карл Май - Винету I

Карл Май, човекът с такова уникално творческо въображение, е и изкусен ваятел на художествения образ. Би могло да му се завижда за начина, по който извежда до тържество правдата, издига в култ приятелството, проповядва миролюбието и се застъпва за потиснатите и онеправданите. Високият морал и обаянието на героите му влияят особено силно върху изграждането на много положителни черти в подрастващите поколения.

През 1899–1900 година писателят предприема голямо пътуване из Ориента, Китай, Цейлон и Суматра. Четвъртият и последен творчески период на писателя не е така плодотворен. Той се характеризира с упоритата му работа над няколко забележителни книги в адските условия, създадени от неговите противници и жадната за клюки буржоазна преса. В своите последни романи авторът все по-често прибягва към алегорията, към иносказателния израз и символите. Те са все още обект на изследвания, защото в тях се срещат и досега неясни моменти, породени от новите художествени похвати на писателя.

Карл Май умира на 30 март 1912 година, точно на своя «сватбен ден», едно съвпадение или пророчество, намерило израз години преди това в неговото стихотворение «На сватбения ден». Това става само няколко дни след неговата известна реч във Виена пред 3000 слушатели, когато за кой ли път предупреждава човечеството за ужасите на войната, без дори да е преживял и Първата световна война. Създавайки своя приказен свят на приключения, писателят не избягва парливите социални проблеми на времето си, нито заобикаля безкритично язвите на буржоазното общество. Той е убеден че изграждането на един нов демократичен и справедлив свят е възможен само след премахването на войните, колониализма, насилието и експлоатацията. Той е едва ли не единственият автор на приключенска литература от XIX век, който в рамките на жанра последователно и остро критикува завоевателната политика и варварския колониализъм на капиталистическите страни. Трябва да отбележим, че досега почти нищо не е споменавано в безбройните публикации върху творчеството на Карл Май за неговата толкова очевидна насоченост към бъдещето, за опитите му да надникне в него. В тесните, строго ограничени рамки на жанра почти самоукият пролетарски син достига в последната четвърт на XIX век до изводи, които в края на XX век предизвикват нашата изненада, както и нашето уважение. В някои случаи те заслужават по-скоро да се нарекат «пророчества».

Ако фактът, че един от главните герои в романа «Наследниците на Винету» Младия орел, който символизира способностите на индианския народ, вдъхващи ни оптимизъм за бъдещето и самосъхраняването на червенокожата раса, става летец, а и в действителност първият индианец-летец е също син на племето апачи и внук на прочутия вожд на чирикахуа-апачите Кочисе, може да се нарече чиста случайност, то едва ли имаме право да твърдим същото и в онези случаи, в които по-скоро прозира едно твърде задълбочено познаване на някои закони в развитието на човешкото общество и история, където личи твърдото упование в по-светло бъдеще, в демократизирането и хуманизирането на държавното устройство. Особена задълбоченост на идеите Карл Май постига в повестта «Бурът ван хет Рур» излязла под перото му през 1879 година. Вследствие на определени закономерности в развитието на човешкото общество авторът вижда такива процеси в бъдещето, които стават действителност в наше време пред нашите очи. Само нашето време може да оцени по достойнство «пророчеството му», че и холандците, и англичаните ще бъдат принудени да напуснат Южна Африка и че ще дойде време, когато тази страна ще принадлежи на коренното население В «Бурът ван хет Рур» четем следното: «Историкът събира голите факти и ги подрежда един до друг, както кафърът нанизва една до друга стъклените си перли. Историкът не може да каже нито за възникването на тези събития и факти, както и кафърът не може да обясни, как са се създали неговите стъклени маниста… Едно ще ви кажа, господине, едва когато нашите познания достигнат онези тайнствени дълбини, откъдето по силата на неумолими исторически закони възникват и се развиват фактите и събитията на световната история, едва тогава ще можем да кажем, че имаме история. Тогава ние ще станем господари на събитията. Тогава ще умеем сами да ги създаваме… Едва тогава историята ще роди такава политика, която ще донесе за земното кълбо вечен мир и ще превърне меча в плуг, защото войната ще стане нещо невъзможно. Вместо конкуренция във въоръжаването ще цари мирна конкуренция и развитието на човечеството ще тръгне по други пътища.»