Карл Май - Винету II

— Какво? Как? Добре ли чух? Да не би ударите да са размътили разсъдъка ти дотолкова, та говориш врели некипели? Наистина ли се радваш?

— Разбира се — кимнах аз.

— Това е едно такова бездънно и проклето нахалство, каквото още не съм срещал през живота си! Негоднико! Ще те вържа извит като Винету или ще те обеся на дървото с главата надолу, та кръвта ти да рукне от носа и ушите ти!

— Няма да го направиш! — прекъснах го бързо.

— Няма да го направя ли? А защо? Каква ли причина мога да имам?

— Знаеш я толкова добре, че не е необходимо да ти я казвам.

— Охо, не ми е известна такава причина!

— Pshaw! Няма да ме заблудиш. Щом искаш, обеси ме! Тогава скоро ще умра, а ти няма да научиш онова, което искаш да знаеш!

Бях налучкал верния ход. Личеше си по лицето му. Той погледна към Евънс и поклати глава.

— Мислехме този нехранимайко за мъртъв, но той не е бил дори в безсъзнание, тъй като е чул всички въпроси, отправени към Винету, на които този проклет червенокож изобщо не отговори.

— Пак се лъжеш — заявих аз. — Наистина, бях зашеметен. Но Олд Шетърхенд има достатъчно ум в главата си, за да те прозре.

— Така ли? Е, тогава я ми кажи все пак какво искам да узная от вас според тебе!

— Глупости! — срязах го аз. — Остави тези детинщини! Нищо няма да научиш. Казвам ти, противно на твоето мнение, че действително се радвам на срещата ни с тебе. Толкова дълги години копнеехме напразно за теб, че сегашната ни радост наистина е сърдечна и искрена. Най-сетне си в ръцете ни, най-сетне, най-сетне!

Сантър ме гледа доста време смаяно, после изригна такава ругатня, каквато не е възможно да бъде предадена тук, и ми крясна:

— Подлецо, сигурно си се побъркал! Изглежда ти наистина си въобразяваш, че ще можете сами да ми се измъкнете?

— Нещо подобно.

— Да, нали вие двамата се мислите за най-мъдрите негодници в целия Див Запад. Но колко сте глупави всъщност! Как ме преследваше тогава този Винету! Залови ли ме? Всеки друг на негово място не би се показал повече пред хората от срам! А сега? Ще признаеш ли, че вчера вечерта забелязахте очите ми?

— Да — кимнах аз.

— И Винету искаше да стреля по мен?

— Вярно е!

— Разбрах го и веднага изчезнах. После той стана, за да се промъкне тайно до мен. Признаваш ли и това?

— Защо не?

— До мен да се промъкне тайно, ха-ха-ха-ха! Но аз знаех, че бях открит. Всяко дете щеше да се досети. Но въпреки всичко той поиска да се промъкне до мен, една несравнима глупост. Затова наистина заслужавате бой. Вместо Винету да ме изненада, аз го надхитрих и щом се приближи, го повалих с един-единствен удар на приклада. После взех одеалото му, което беше захвърлил на земята, наметнах го и се нахвърлих върху теб. Какво си помисли всъщност, щом видя, че бях аз вместо апача?

— Просто се зарадвах.

— Зарадва ли се и на ударите, които получи? Едва ли. Оставихте се да ви метна като недорасли хлапаци. Сега се намирате толкова сигурно в ръцете ни, че е невъзможно да се спасите, освен ако не ме обхване някакво милосърдие. Не е изключено да се окажа склонен към снизхождение. Но само в един-единствен случай — ако ми кажеш искрено всичко. Погледни тези трима мъже! Те са мои хора. Изпратих ги да ви пресрещнат и да ви надхитрят. Какво ще кажеш сега за нас?

Не само подозирах кой и какъв е, но го знаех и със сигурност. Но разумът ми повеляваше да не се издавам. Ето защо отвърнах:

— Винаги си бил негодник и сигурно си такъв и до ден днешен. Повече не ми и трябва да знам.

— Добре! Ще ти кажа едно: сега ще преглътна тази обида спокойно. След като приключи разговорът ни, ще дойде и наказанието. Запиши си го някъде! Най-напред ще ти отговоря откровено, че ние наистина повече обичаме да жънем, отколкото да сеем. Сеенето е толкова изморително, че го предоставяме на други хора. Но намерим ли някъде реколта, която можем да оберем без усилия, тогава запретваме бързо ръкави, без да питаме много-много, какво казват хората, които твърдят, че нивата им принадлежи. Така сме постъпвали досега, така и ще продължим да действаме, докато се наситим.

— А кога ли ще стане това?

— Може би твърде скоро. Наблизо се намира напълно узряла нива и имаме намерение да я ожънем. Ако ни се удаде, ще можем да кажем, че сме си опекли работата.

— Моите благопожелания! — казах аз подигравателно.

— Благодаря! — отвърна Сантър по същия начин. — Понеже ни пожелаваш успех и следователно ни мислиш доброто, вярвам, че ще ни помогнеш да намерим тази нива.

Установих със задоволство, че той несъзнателно подпомагаше плана ми да използвам алчността му. Но аз се престорих, че не подозирам нищо и попитах: