Карл Май - Винету II

— Вчера рано сутринта.

— Къде?

— При горното течение на Сидър Крийк.

— А как се случи? Или може би сте на мнение, че е по-добре да не ви питам?

— Защо не, ако сте наистина такива, за каквито се представяте, а именно — честни хора. Ако действително е така, сигурно ще ни разрешите да се осведомим за имената ви.

— Ще ги научите. Този червенокож джентълмен е Винету, вождът на апачите. Мен ме наричат обикновено Олд Шетърхенд, а третият е мистър Ролинс, пътуващ търговец, присъединил се към нас заради една сделка.

— Heigh-day [125] Heigh-day (англ.) — възклицание на радостно учудване. Б. пр. , тогава всяко подозрение е напълно изключено! Често сме слушали за Винету и Олд Шетърхенд, макар и да нямаме право да се назовем уестмъни. Това са двама мъже, на които човек може да се осланя във всяко положение. Благодарим на Бога, че пътищата ни се кръстосаха. Да, нуждаем се от помощ, и то как! Мешърз, Бог ще ви благослови, ако не ни изоставите.

— Няма да ви изоставим. Кажете ни само как можем да ви помогнем!

— Първо трябва да научите кои сме ние. Казвам се Евънс, този тук е мой син, а другият ми е племенник. Идваме от областта на Нови Улм и искахме да се заселим край Сидър Крийк.

— Голяма непредпазливост!

— За съжаление! Но не ни беше известно. Така хубаво и лесно ни беше представено всичко! Като че ли е необходимо само да се настаниш тук и да прибираш реколтата.

— Ами индианците? Не помислихте ли за тях?

— О да! Но ни ги описаха по един начин, а се запознахме с тях съвсем иначе! Пристигнахме добре съоръжени, за да огледаме най-напред околността и да си изберем хубав участък земя. Но се намерихме в ръцете на червенокожите.

— Благодарете на бога, че сте още живи!

— Наистина, наистина! Отначало положението ни изглеждаше далеч по-лошо, отколкото след това. Онези нехранимайковци говореха за кола на мъчението и за подобни прекрасни неща. Но после се задоволиха само да ни вземат, всичко, каквото притежавахме, с изключение на дрехите и да ни натирят. Изглежда, че имаха да вършат по-важни неща, отколкото да ни мъкнат със себе си.

— По-важни неща ли? Не подразбрахте ли намеренията им?

— Нямаме понятие от езика им, но докато вождът им разговаряше с нас на завален английски, спомена някакъв заселник Кропли; очевидно са му хвърлили око.

— Това е вярно. Искаха да го нападнат през нощта и затова не са имали нито време, нито желание да се занимават повече с вас. Дължите живота си на това обстоятелство.

— А бе, то един живот!

— Защо?

— Това не е никакъв живот. Нямаме оръжия, нямаме дори ножове, и не можем нито да застреляме, нито да уловим какъвто и да било дивеч. От вчера сутринта сме яли само корени и дребни горски плодове, но сега в прерията няма и това. Струва ми се, че ако не ви бяхме срещнали, сигурно щяхме да умрем от глад. Сега мога да се надявам, че ще ни дадете някое късче месо или нещо подобно, нали?

— Да. Но кажете ни преди всичко накъде сте се отправили?

— Към форт Рендъл.

— Знаете ли пътя дотам?

— Не, но смятаме, че сме налучкали горе-долу правилната посока.

— И наистина е така. Имате ли някаква причина, за да искате да отидете там?

— И то много важна причина. Вече казах, че ние тримата избързахме напред, за да огледаме земята. Нашите семейства ни последваха и останаха да ни чакат във форт Рендъл. Достигнем ли го щастливо, спасени сме.

— Тогава късметът ви е провървял. Ние сме тръгнали в същата посока и сме в добри отношения с форт Рендъл. Можете да се присъедините към нас.

— Ще ни разрешите ли, сър?

— Разбира се! Не можем да ви зарежем в такова положение!

— Но червенокожите ни взеха конете. Ще бъдем принудени да вървим пеша, а това ще ви забави!

— Не ни остава друг изход. А сега сядайте да си отпочинете! Преди всичко ще ви дадем нещо за ядене.

Помощникът на търговеца не изглеждаше съгласен с подобно развитие на нещата. Той ругаеше тихо под носа си, мърмореше нещо за губене на време и за ненужно милосърдие. Ние обаче не му обърнахме внимание, слязохме от конете, разположихме се до тримата нещастника в тревата и им дадохме да ядат. Те се нахраниха с апетит и щом си отпочинаха, продължихме прекъснатото си пътуване, като се отклонихме от тяхната досегашна посока и свърнахме по нашия път. Те се радваха на избавлението си и с удоволствие щяха да разговарят с нас, ако бяхме по-приказливи хора.

Винету избягваше впускането в излишно дърдорене, също както и аз. Тримата се опитаха неколкократно да заговорят и помощника на търговеца, ала пак безуспешно. Срещата ни с тях го беше ядосала и той остро ги сряза. По тази причина ми опротивя още повече и ето защо започнах тайно да го наблюдавам по-внимателно, отколкото досега. Резултатът беше изненадващ.