Карл Май - Винету II

Ролинс мъдруваше по този начин, въпреки че както изглеждаше, не разбираше особено от подобни неща. Нямах намерение да му отговарям, но сега Винету ме попита:

— Знае ли моят брат Шарли, какво означава тази следа?

— Да.

— Трима бледолики без коне. Нямат пушки, но в ръцете си са носили тояги. Като са тръгвали оттук, вторият и третият са стъпвали в отпечатъците от първия, а последният се е опитвал да заличи дирята. Вероятно те допускат, че някой ги преследва.

— И на мен така ми се струва. Дали изобщо нямат никакви оръжия?

— Тези трима бледолики положително нямат пушки. Тъй като са почивали на това място, би трябвало в противен случай да забележим следите от оръжията им.

— Хмм! Странно! Трима невъоръжени бели в тази опасна местност. Може да се обясни само с това, че тези хора са имали някаква злополука, вероятно са били нападнати и ограбени.

— Моят брат Шарли е съвсем на моето мнение. Тези мъже са се подпирали на тояги, които са откършили в гората, а по време на почивката си са ги били забили до себе си в земята. Дупките си личат ясно. Изглежда се нуждаят от помощ.

— Желае ли Винету да им помогнем?

— Вождът на апачите подкрепя всеки, който се нуждае от помощта му, без да пита, дали той е бял или червенокож. Но нека Олд Шетърхенд нареди какво да правим. Винету би желал да помогне, но не се доверява.

— Защо?

— Защото поведението на тези бледолики е съмнително. Дали са си толкова много труд да заличат следата си. Защо не са унищожили дирите си също така и тук, където са лагерували?

— Може би им се е струвало, че няма да имат време. Или им е било безразлично, ако някой разбере, че са почивали тук, но са искали да прикрият посоката, в която са тръгнали после.

— Възможно е да е било така, както казва моят брат. Но в такъв случай тези бледолики не са уестмъни, а неопитни хора. Ще тръгнем след тях, за да им помогнем.

— Ще се съглася с удоволствие, още повече, както изглежда, няма да е необходимо да се отклоняваме особено много от нашата посока.

Отново се качихме на конете. Но Ролинс се поколеба и каза замислено:

— Не е ли по-добре да предоставим тези хора сами на себе си? Няма да имаме никаква полза, ако тръгнем след тях.

— Ние няма да имаме, но те ще имат — отвърнах аз.

— Но само си губим времето.

— Не бързаме чак толкова, та да не можем да помогнем на хора, изпаднали по всяка вероятност в беда.

Тонът ми беше малко остър. Той промърмори недоволно няколко думи под носа си и се качи на коня си, за да ни последва, тъй като вече яздехме по следата. Безсърдечието, което бе показал сега, подхождаше на лицето му. Хвана ме яд и доверието ми в него намаля още повече, но все пак и през ум не ми минаваше, че може да бъде толкова коварен, колкото беше всъщност.

Следата се измъкна от гората и храсталака и излезе в откритата савана. Беше прясна, оставена най-много преди един час и понеже яздехме бързо, не изтече много време и ние видяхме пред нас търсените хора. Когато ги забелязахме, бяха отдалечени може би на около една английска миля, но вниманието им бе привлечено от нас едва когато изминахме половината от това разстояние. Един от тях се огледа, съзря ни и ни показа на другите. Спряха се за малко, изглежда от страх. Но после се затичаха, сякаш животът им висеше на косъм. Пришпорихме конете си. Никак не беше трудно да ги застигнем. Преди да се озовем до тях, аз им извиках няколко успокоителни думи, вследствие на което те се спряха.

Действително бяха съвсем невъоръжени, дори нямаха и нож, с който да отрежат пръчките си, а ги бяха направо откършили. Дрехите им бяха в добро състояние. Един от тях бе превързал главата си с кърпа, а другият пък носеше лявата си ръка в превръзка през врата. Третият не беше ранен. Посрещнаха ни със страхливи, недоверчиви погледи.

— Какво сте се разтичали така, мешърз? — попитах аз, когато ги настигнахме.

— Знаем ли какви сте и откъде сте? — отвърна най-възрастният от тях.

— Все едно е. Каквито ще да сме, пак щяхме да ви догоним във всички случаи. Ето защо тичането ви беше безсмислено. Но няма защо да се безпокоите. Ние сме почтени хора и щом открихме следата ви, препуснахме по нея, за да ви попитаме дали не бихме могли да ви услужим с нещо. Предположихме, че сегашното ви положение едва ли отговаря на желанията ви.

— И не сте се излъгали, сър. Лоши неща ни се случиха, радостни сме, че си отървахме поне живота.

— Кой ви нареди така зле? Някои бели ли?

— О не, сиусите окананда… — Ах, те ли! А кога?