Карл Май - Аллах ил Аллах!

— Сихди, — попита тя, — колко време ще ни е необходимо според теб, за да стигнем при бени салахите по най-краткия път.

— Ако всичко върви добре, ще ни трябват пет или най-много шест дни.

— Ами колко дни ще трае ездата ни по обичайния път на керваните.

— Четиринайсет дни.

— Тогава, ако нямаш нищо против, сихди, ще изберем по-краткия път. Просто копнея час по-скоро да видя сестра си.

— Ами опасностите и ужасите на пустинята, Хилуя?

Девойката ми отправи поглед, от който лъхаше безгранично доверие.

— Сихди, не се боя от опасностите и ужасите на пустинята! Не и до теб!

Нищо не бе в състояние да я разубеди.

Естествено нейната прислужница Халуя нямаше собствена воля, тъй че пътуването ни право през пустинята бе вече решено. Бяхме предварително подготвени, че пет или шест дни нямаше да срещнем жива душа, без изобщо да подозираме каквото и да било за онази среща с толкова важни последици, която ни било писано да преживеем тъкмо тук, в най-затънтената част на Либийската пустиня.

До този момент пътуването ни бе преминало без никакви по-особени инциденти. Първоначалното ми безпокойство, че жените може би щяха да ни пречат, за моя радост се оказа безпочвено. Вярно, че с тях бяхме принудени да правим по-къси преходи, ала това нямаше никакво значение. Ние разполагахме с време. Нищо и никой не ни налагаше на определен ден да стигнем до определено място.

От друга страна, присъствието на жените допринесе много за нашето удобство, особено когато вечер вещите им ръце за броени минути приготовляваха някое вкусно, макар и скромно ястие.

Хомрите ни бяха запасили с предостатъчно провизии, така че не се наложи нито да гладуваме, нито кой знае колко да пестим храната.

Лично аз извлякох и още една полза от присъствието на жените. Хилуя говореше на друг диалект, различаващ се от диалекта на Халеф, който бе роден в един от западните райони. И тъй като по онова време се намирах отскоро в Ориента, езиковите ми познания бяха все още доста незадоволителни. Ето защо този изгоден случай ми бе добре дошъл, за да запълня въпросната празнина.

Докато Халеф и водачът яздеха начело, през повечето време аз се придържах до хаджината на Хилуя и за голямо удоволствие на моя Халеф водех с нея оживен разговор. Добре забелязвах изпълнените със скрито задоволство погледи, които от време на време ни хвърляше, обръщайки се назад. Естествено той беше убеден, че интересът ми към Хилуя си имаше съвсем друга причина, а не чисто езиковедческа. Мислеше си, че съвсем не е далеч изпълнението на първото от неговите желания, които имаше по отношение на моя милост. Не правех нищо, за да го разубедя и честите му подмятания и скрити намеци, които трябваше да изтърпя, ми доставяха тайно удоволствие.

В Мурсук, главния град на провинция Фезан, освободихме нашия дотогавашен водач, понеже оттам нататък той не знаеше пътищата. Наложи ни се да се огледаме за някой друг кабир. Скоро намерихме, каквото търсихме — един млад туарег, който ни бе препоръчан като много благонадежден човек.

Нямаше защо да съжаляваме за този наш избор, понеже след три седмици стигнахме здрави и читави до първия оазис на Куфарах.

Още по пътя ни за Мурсук бе станало ясно, че, въпреки по-късите дневни преходи, конете ни не можеха да се мерят по издръжливост с хаджините. Затова още в Мурсук ги разменихме за две ездитни камили само срещу незначително доплащане. Мурсук е важен транспортен възел за всички кервани, тъй че никак не ни беше трудно до се сдобием с подходящи животни.

И така, още преди четири дни бяхме оставили зад гърба си Кабабо, най-източният от оазисите на областта Куфарах. Като казвам «ние», имам предвид двете жени, Халеф и себе си. В Куфарах, където останахме няколко дни, нашите животни възстановиха силите си, тъй че се надявахме да издържат до бени салахите. Този път нямахме кабир, защото… просто не намерихме. Е, щяхме да имаме, ако бяхме избрали обичайния път на керваните! Но да тръгнеш направо през дивата безводна пустиня, пълна с какви ли не ужасни опасности? Не, никой не се съгласи да ни предложи услугите си.

Е, ами тогава ни се налагаше да си опитаме късмета без водач. Съзнавах, че поемаме голям риск и се съмнявам дали днес, когато пиша тези редове, бих събрал куража и дързостта отново да поема такава отговорност.

Но защо ли носех със себе си компас? Той можеше съвсем задоволително да ни замести водача, който в тези непознати и неизследвани земи и без друго нямаше да ни е кой знае колко полезен.