Карл Май - Аллах ил Аллах!

В последните дни, докато яздехме самотни по пътя си из печалната пустиня, тези думи от първата книга на Мойсей ми минаха не веднъж и дваж през ума.

Нищо друго не предразполага човека към размисъл така, както подобно пътуване през необятната пустиня. Там няма начало и край, няма никаква граница. Погледът ти не намира каквато и да било опорна точка, където окото да може да се спре. Нищо не привлича твоето внимание, а душата ти, която нищо не смущава, сякаш се самовглъбява и затваря в себе си. Получаваш чувството, че е станала по-свободна, и като че в дейността си не среща предишните пречки. Живееш повече с вътрешния си мир, отколкото с външния свят. А в това усамотение се раждат такива мисли, каквито иначе са ти съвсем чужди, но те ти отварят портите към един свят, чиито праг дълги години не си могъл да прекрачиш заради безброй незначителни външни подробности, чужди на същността на нещата.

Сурова и жестока бе участта, сполетяла Исмаил, сина на прислужницата, която му бе отредена от една властолюбива жена, уязвена тъкмо в нейните майчински чувства.

Сурова и жестока бе също и участта на неговите дванайсет сина, както и на техните потомци, бедуините.

В хазарта на живота те бяха изтеглили една от най-слабите карти.

Родината на бедуините е пустинята. Тя е строга и неумолима към синовете си, а затова пък те са жестоки и безогледни към другите хора, които не са техни близки или приятели.

Те никога не могат да забравят или да простят на «Сина на пророчеството», че заради него техният праотец Исмаил е бил отритнат и прогонен в пустинята, а тяхната ненавист към евреите е може би по-голяма дори и от омразата им към християните.

Учението на Мохамед е намерило в тяхно лице своите най-усърдни и най-непримирими привърженици. Лесно и безпрепятствено то е завладяло сърцата им, които, в резултат на големите лишения, съдени им да търпят през целия си живот, са станали твърде чувствителни и възприемчиви и към плътските удоволствия и наслади на джанната [15] Рай. — Бел. нем. изд. , който ислямът умее да им опише в примамливи краски. Тяхното вероизповедание се състои в думите — Аллах ил Аллах уа Мохамед расул Аллах. С тази повтаряна безброй пъти фраза се изчерпват горе-долу всичките им религиозни познания, които намират оскъдна почва за развитие и обогатяване единствено още в уморителния сух формализъм на мохамеданския религиозен живот.

Освен това техният мисловен свят не е кой знае колко оживотворен от религиозни представи, макар че на синовете на пустинята не може да им се отрече способността и нагласата за една по-дълбока религиозност. Ала вечната борба за съществуване, както и суровите житейски условия, на които са подхвърлени, са ги направили сурови и безчувствени и са унищожили благородните чувства в техните сърца.

Любовта към ближния, може би най-висшата повеля на християнството, им е съвсем чужда, тъй като и те намират в пустинята много малко любов. Пустинята не им дава нищо, тя изисква само жертви от тях и затова те са станали съвършени себелюбци и са склонни да гледат като на своя законна собственост на всичко, до което могат да се докопат. За да се сдобият с нещо, което им харесва, са готови да се бият на живот и смърт за него с истинския му собственик.

«Той ще бъде между човеците като див осел; ръцете му ще бъдат против всички и ръцете на всички — против него.» Това предсказание към майката на Исмаил се е сбъднало дословно. Със своите диви, разюздани и разбойнически набези синовете на пустинята и до ден днешен си остават верни последователи на своя родоначалник.

Вече от четири дни бяхме оставили зад нас оазисите на Куфарах и се намирахме в онази част от Либийската пустиня, която заради нейните диви пущинаци, безводие и почти пълната липса на растителност се избягва от керваните, та дори и от самите обитатели на пустинята, и по тази причина е останала в голяма степен непозната.

За да стигнем до бени салахите, чиито пасища са на запад от оазиса Фарафрах, би трябвало всъщност още от Куфарах да тръгнем по обичайния път на керваните през оазисите Джало и Сиуах, ала това би означавало за нас голямо заобикаляне и значителна загуба на време.

Ето защо предпочетохме да яздим в права посока през пустинята, макар да бяхме съвсем наясно, какви трудности и опасности ни очакваха.

Естествено аз взех това решение едва след като попитах за мнението им двете жени, за които бях поел пълната отговорност. Хилуя не се колеба кой знае колко дълго да се реши.