Карл Май - Черния мустанг

Насоченото към метиса дуло на револвера не му позволяваше да използва ножа си, защото куршумът е по-бърз и от най-хубавото острие. Побеснял от това, метисът изсъска към дългуча:

— Какво общо имам с теб? Кой ти позволи да се намесваш в разговора ни?

— Самият аз, момчето ми, самият аз. И щом аз позволя нещо на себе си или пък другиму, много ми се ще да видя онзи, който би ми попречил! Да не би ти? А, ти ли?

— Сър, ти си грубиян!

— Well, ще преглътна отговора ти, защото виждам, че ти харесвам. Само се погрижи и аз да започна да те харесвам, иначе ще вземе да ти се случи нещо, както навремето при наследниците на Тимпе!

— Наследниците на Тимпе ли? Ти кой си всъщност, сър?

— Аз съм човек, който не позволява да бъдат обиждани Винету и Олд Шетърхенд. Това ти стига. Сбогом, момчето ми, и си прибери ножчето в пояса, за да не вземеш да се порежеш с него!

Кас се върна на своята маса, където пак се настани най-удобно. Метисът следеше движенията му с искрящи очи и стегнати мускули, готов да се хвърли подир мъжа, който го обиди, и да забие ножа си в тялото му. Ала не го направи. В поведението на високия слаб човек имаше нещо, което сковаваше краката на мелеза. Той пъхна ножа обратно в пояса си, седна на своето място и за да се извини някак пред сътрапезниците си, промърмори:

— Очевидно този тип е някакъв глупак и изобщо не е в състояние да обиди един разумен човек. Нека си дрънка каквото ще!

— Да дрънка ли? — обади се инженерът. — Напротив, изглежда този мъж знае какво говори и съвсем не е безобиден. Зарадва ме, че се застъпи за Олд Шетърхенд и Винету, защото приключенията и подвизите на тези двама герои на Запада са моята любима тема за разговор. Я да видим дали ги познава лично. . И обръщайки се към другата маса, той попита:

— Сър, ти сам се нарече уестман. Срещал ли си някога Винету или Олд Шетърхенд?

Малките миши очички на Кас заблестяха от удоволствие и той отговори:

— И още как! Виждал съм ги и двамата.

— За по-дълго време ли?

— Две седмици яздихме заедно.

— Какво? Ти ли? — възкликна учудено Хас. — Бил си в компанията на двамата най-големи уестмани и да не ми кажеш нищо!

— Ами че кога да ти го кажа? Та досега изобщо не намерихме време да поговорим за преживяванията си.

— О, значи вие се познавате съвсем отскоро? — попита инженерът.

— За пръв път се видяхме едва днес малко преди свечеряване — отвърна Кас.

— Имахте ли някакви приключения заедно с Винету и Олд Шетърхенд?

— Странен въпрос, сър. Онзи, който тръгне с тези мъже, винаги преживява нещо и то често за един ден е повече, отколкото обикновено за един месец или пък дори за цяла година.

— Бре да се не види! Няма ли да дойдеш на нашата маса и да ни разкажеш нещо?

— Не.

— Не ли? А защо?

— Защото не умея да разказвам добре, сър. Особена работа е туй разказването. Необходима е вродена способност. Вече неведнъж съм се опитвал, ама нищо не излиза. Обикновено започвам нейде по средата или пък от края и все спирам в началото или дори още по средата. Мога да ти кажа накратко, че навремето бяхме една група от осем бели и попаднахме в плен на упсароките, които решиха да ни вържат на кола на мъченията.

Олд Шетърхенд и Винету бяха узнали за намеренията им. Те намериха дирята ни, проследиха я, прокраднаха се незабелязано до упсароките и през нощта ни измъкнаха от плен съвсем сами, без ничия помощ. Това бе такъв майсторски номер, какъвто освен тях двамата, никой друг не може да извърши, той не е по силите дори на твоя «halfbreed» [14] Метис, полуиндианец. Б. нем. изд. , който е седнал там при вас и преди малко надрънка такива големи приказки.

Метисът пак понечи да избухне, но инженерът го изпревари с бързия си въпрос, отправен към Кас:

— Сър, а не знаеш ли къде се намират двамата в момента?

— Нямам представа. Веднъж някой спомена, че Олд Шетърхенд бил отишъл да посети някоя от Древните страни, май че казаха нещо за Египет или Персия, но скоро пак щял да се върне.

— Много ми се иска някой път да ги видя! Наистина ли са такива, каквито ги описват? Наистина ли Олд Шетърхенд имал толкова силен юмрук? Разправяли са ми, че въпреки това ръцете му били кажи-речи също тъй малки, като ръцете на някоя лейди.

— Вярно е. И въпреки всичко с един удар може да повали и най-тежкия човек. Той не е прекалено висок и широкоплещест, ала мускулите и жилите му са като от стомана. Същият е и Винету.

— Горделиви ли са?

— Нищо подобно! Истински деца! Мили, кротки и добросърдечни. При това и най-голямата опасност не може да ги накара да загубят самообладание. Но когато е необходимо, ела тогава да ги видиш! Очите им! Стъпките и движенията им! Стойката върху седлото! Онова хладнокръвно преценяване на всяко предимство, както и винаги непогрешимото предвиждане на всички, ама действително на всички последствия от онова, което правят! Не знам да е имало досега друг такъв човек, било червенокож, било бял, който колкото и да е бил хитър и лукав, да е успявал да заблуди един от двамата за по-дълго от някоя и друга минута.