Карл Май - Край Тихия океан

— Чарли, какво ще кажеш — попита ме той, — дали страховитият меч, на който се е подпряло това божество, е действително от хубава стомана?

— Съмнявам се, че е от стомана, но съм сигурен, че е от желязо, в което сам лесно можеш да се увериш.

— Well! Този тип стои тук от толкоз дълго време, без да замахне поне веднъж с този хубав меч. Струва ми се, че ще взема да му покажа за какво всъщност човек държи в ръка такова оръжие. Или ти се иска да останеш в този миши капан?

— Ще остана, докато ти харесва на теб. Добри приятели не бива да се изоставят току-така.

— Ами тогава да гледаме да офейкаме!

— Ще можеш ли да скъсаш въжетата си?

— The devil, [123] По дяволите. Б. пр. ммда, не помислих за тях. Но не бихме ли могли да си пробием път с няколко здрави ритника?

— Не става, кептън! Я размисли: още с идването си заварихме тук двайсетина души. С нас дойдоха още тринайсет, а това прави трийсет и трима. Дори и да не бяхме вързани, без оръжия ще ни е абсолютно невъзможно да си пробием път. Единствената възможност за успех щеше да ни се открие, ако имахме по два револвера — това прави общо двайсет и четири изстрела. Обаче ни ги взеха. Впрочем никак не е изключено пиратите да умеят да си служат с нашите револвери, а в такъв случай няма никакво съмнение в изхода на схватката.

— Добре, тогава постъпи както искаш. Ще се подчиня на решението ти.

— Първо ще си поговорим с тези хора и ако не проявят здрав разум, все ще имаме време да помислим за някакъв изход с употреба на сила.

— Правилно! Трябва да си поговорим с тях, но няма да го направиш ти, ами аз ще се нагърбя с това и то по такъв начин, че много добре да разберат с какви хора си имат работа. Да започвам ли?

— Почакай още малко! Както виждам, те тъкмо се канят да си поприказват с нас.

— Ще видят как един моряк обича да разговаря с такива обесницинг, обесницунг, обесницонг, обесницънг, обесницанг като тях!

Докато си шепнехме с капитана, пиратите направиха кратко съвещание и в този момент един от тях се приближи до нас и ни заговори на завален английски. Изглежда той бе единственият човек измежду тях, който умееше да си служи с този език.

— Кои сте вие?

— Кои сме ли? Хмм, ами естествено хора! — отвърна Търнърстик с многообещаващо ръмжене.

— Как се казвате?

— Няма значение, момчето ми!

— Когато те питам, ще ми отговаряш, иначе ще те научим по-добре да си отваряш устата!

— Сигурно гледката няма да е никак лоша, old blunt-nose!

Изглежда китаецът нямаше никакво намерение да позволява на един пленник да го нарича «стар чип нос». Той пристъпи съвсем близо до капитана и заплашително вдигна юмрук.

— Човече, да те смажа ли?

Капитанът смръщи вежди и с гръмовен глас избоботи:

— Away — из… чез… вай!

Китаецът така се стресна от този негов тон, сякаш пред краката му бе ударил гръм. Той бързо отскочи две-три крачки назад.

— Само ми ела пак толкова наблизо — заплаши го Търнърстик, — и ще полетиш във въздуха като разпердушинено врабче!

Капитанът се намираше в настроение, в което бе готов да изреди цял списък от какви ли не заплахи и закани, но веднага след «врабчето» млъкна, защото съвсем близо зад нас се разнесе женски глас:

— Help, рог todos los santos! Help, mesch’schurs! [124] Помощ, в името на всички светии! Помощ, мешърс! Б. пр.

Несъмнено тази смесица от испански и американски думи идваше иззад зида, пред който се намираха статуите на трите божества. Бях убеден, че викащата за помощ жена беше пленената португалка. Тя беше чула разговора ни и беше разбрала, че тук имаше хора, от които може би можеше да очаква подкрепа.

— Чу ли, Чарли? Кой ли вика?

— Жената на португалския търговец, за която научихме вчера.

— Нима и нея са я завряли в това свърталище на идоли и пирати?

— Да. Драконите споменаха за нея преди малко.

— Тогава трябва да я измъкнем! Ще изкъртя меча от ръката на този глинен бегемот или Левиатан, или както ще да се казва този тип и ще направя цялата банда на кайма!

— Нима си освободи ръцете?

— Ха, прав си! Какво ще правим?

— Ще изчакаме!

— Да, докато и нас ни заврат в някоя такава дупка.

— Сигурно няма да стане толкова бързо. Изглежда тези хора изобщо не умеят да връзват пленниците си както трябва. Те стегнаха само ръцете ни над лактите към тялото, тъй че можем да движим китките и пръстите си най-спокойно. Както виждам твоят възел ще се развърже твърде лесно и ако имаш възможност да застанеш само за една минута точно пред мен, бих могъл да те освободя.