Карл Май - Край Тихия океан

— Ваш приятел.

— Много добре! А кой е Квимбо, когото благоволяваш да наричаш пират?

— Той е… е… е… Мюдюринът млъкна. Вместо него продължи Рафли:

— Квимбо е слуга на този джентълмен. И какво следва от това? Можеш ли да ми кажеш?

— Не — призна човекът, който почувства как го обзема страх от властния тон на англичанина.

— Но това е лесно като детска гатанка. Ето ти един роднина на генералния губернатор, после един приятел на този роднина, а накрая и един слуга на този приятел. Очевидно от всичко казано следва, че Квимбо е слуга на генералния губернатор. Не го ли проумяваш, сър?

Мюдюринът не отговори, а бавно и нерешително поклати глава.

— Какво? Не го разбираш? Знаеш ли какво означава това? Щом аз твърдя нещо, а ти клатиш глава, това е обида, която между джентълмени може да бъде измита само с кръв. Надявам се, че се смяташ за джентълмен. Чарли, моля те, я ми донеси пистолетите.

След тези думи мюдюринът извика бързо и изплашено:

— Стой! Чакайте! Нямах намерение да ви обиждам, не е нужно да се пролива кръв. Напълно ви вярвам, сър!

— Значи признаваш, че нашият Квимбо е честен човек, а?

— Да.

— Който положително няма да бъде безпокоен?

— Да.

— Добре — сър Джон кимна доволно, като отново тикна пенснето си близо пред очите. — Значи се споразумяхме. Впрочем, и без това бих те посъветвал да се държиш така, сякаш не съществува човек на име Квимбо, дошъл от страната на кафрите.

— Защо?

— Защото го мислеше за призрак. Иначе би трябвало да разкажа всичко на губернатора, когато дойде. Ти сам прецени дали ще ти е приятно!

— Нищо няма да му казваме, нито дума! Изобщо не е имало някакъв призрак на джонката. Съгласен ли сте, милорд?

— Йес, ще се съглася.

— Всъщност трябва да ви уведомя, че губернаторът се връща още днес. Получих това известие от него по бърз пратеник. Идва, за да раздаде справедливост.

Действително, губернаторът ни посети в хотела още същия следобед. Изказа признанието си за енергичността, проявена от малката яхта на лорда при Залавянето на пиратската джонка. После бръкна в джоба си и измъкна една добре натъпкана кесия.

— А тук са стоте лири стерлинги, които спечелихте, сър.

Рафли посегна, равнодушно напъха в джоба си банкнотите й ме попита:

— Чарли, виждаш ли колко е хубаво, когато от време на време човек сключи някой и друг облог?

— Виждам, но въпреки Това никога няма да се обзаложа.

— Е да, там е работата я! Ти си великолепен човек, Чарли, но щом като никога не…

— Чакай! Наскоро не ми ли каза, че ще ме смяташ вече за доблестен мъж, ако изляза прав? Е добре, излязох прав и ти си получи обратно твоята незаменима чадър-лула. Тогава?

— Йес! Ти наистина си доблестен мъж, това е вярно, но все още не си истински джентълмен, понеже те е страх да се обзаложиш. Обичам те и тъкмо заради това не мога да не те съжалявам, от цялото си сърце. Та положи малко усилия де! Сигурно няма да е чак толкоз трудно да станеш такъв, какъвто всъщност ти подобава да бъдеш, а именно — благороден човек с джентълменско поведение. Ти имаш всички данни и качества за това, стига само да пожелаеш!

Що се отнася до джонката и пленения й екипаж, то губернаторът се качи лично на палубата, за да огледа всичко. Разказахме му за Бонтверкер и за Тигровия мост, където пиратите го държаха в плен. Губернаторът сам се зае с разпита на похитителите, за да узнае от тях точното местоположение на свърталището им, но не получи абсолютно никакви сведения. Даже и когато нареди да ги бичуват един подир друг, те продължиха да твърдят, че не им е известно мястото, което се казва Ху-Киао. Бях убеден, че лъжат и че Тигровия мост без съмнение имаше голямо значение за тях, защото дори и такива болки не бяха в състояние да ги принудят да го издадат. Продължиха да мълчат и даже след като чуха присъдата си — щяха да бъдат обесени като пирати още същия ден, но онзи, който издадеше къде се намира Ху-Киао, щеше да бъде помилван. Никой не се обади и вечерта всички увиснаха един до друг по рейте.

И така, бяхме принудени да разчитаме единствено на себе си, на нашата проницателност. Заехме се с картите, за да открием полуострова. Но усилията ни останаха напразни. Не можахме да намерим името Ху-Киао. Преведохме го на всички езици и наречия, които се говореха в страните край Индийския океан и Южнокитайското море, ала и това не ни донесе успех.

Залових се отново с Квимбо, най-подробно го разпитах, но не научих нищо повече от онова, което вече знаех. Тогава най-сетне ми хрумна една твърде логична мисъл, която всъщност би трябвало да ми дойде още в самото начало, а именно, пак да се кача на борда на джонката. В капитанската каюта бях забелязал няколко карти. Рафли дойде с мен. Той много се учуди, че не се бяхме сетили за тези карти.