Карл Май - Край Тихия океан

— Ами ако нищо не научим? Не е ли възможно да открием въпросното място по някакъв друг начин?

— Ще се опитам. Внимателно наблюдавай очите на капитана, докато говоря с него! Струва ми се, че първо ще се усмихне подигравателно, а после ще се изплаши.

— Какво ще му кажеш?

— Ей сега ще чуеш. Убеден съм, че Квимбо не е могъл правилно да запомни китайското наименование.

Естествено, ние разговаряхме на английски и пиратите не разбраха нищо или почти нищо. Насочих фенера така, че силно да освети лицето на капитана и се обърнах към него на родния му език:

— Ще ми кажеш ли името си?

Не ми отговори. Нищо в изражението на лицето му не издаваше, че е чул думите ми.

— Също така ми се иска да знам къде се е дянал менер Бонтверкер, когото сте пленили — продължих аз.

Абсолютно същото мълчание и същата безизразност.

— Мълчанието ти е безполезно — продължих аз: — Въпреки всичко ще го намерим, защото ще отплаваме за Ху-Ниао.

Наблегнах на това китайско име, за което Квимбо твърдеше, че било вярно. Отначало явно изненаданият капитан наостри слух, но после по лицето му се плъзна подигравателна и доволна усмивка. Престорих се, че не я забелязвам и бързо добавих:

— А, ето че сбърках, исках да кажа, че ще отплаваме за Ху-Киао.

Внимателно наблюдавах пирата при произнасянето на тази дума, която се различаваше от предишната само по замяната на Н с К, и забелязах, че той се изплаши, обаче се помъчи да не се издаде. Тъй като останах доволен, аз му обърнах гръб, и последван от Рафли, напуснах горната палуба. Горе той ме попита:

— Каква беше целта на тези въпроси? Ти каза, че си сбъркал нещо, но не забелязах нищо подобно.

— Така ли? Та нали наблюдаваше лицето му?

— Йес.

— Видя ли нещо?

— Йес. Първо тайно в себе си ни се надсмиваше и злорадстваше, но после, изглежда, се изплаши.

— Точно така. Както знаеш, още отпреди не вярвах, че Ху-Ниао — Тигър-птица — може да бъде името на местността. Квимбо сигурно не е чул добре, или не е запомнил правилно името. Започнах да търся подобни думи и вместо Ниао намерих Киао. Ху-Киао означава Мост на тигрите, а така може спокойно да бъде наречено кое да е място. Става въпрос за някакъв полуостров или както Квимбо се изрази по своя обичаен начин, за остров, от който към сушата води път. Навярно под «Тигров мост» трябва да разбираме онази тясна ивица земя, онзи път, който свързва острова със сушата.

— Възможно е, но къде ли е този полуостров?

— Едва ли е другаде освен по крайбрежието на Суматра. Ще го потърсим.

— Ще го търсим ли? А как? Да не би да вземем да обикаляме цяла Суматра, като спираме на всеки полуостров, за да питаме как му е името?

— Не, искам да кажа, че ще го търсим по картите, сър Джон!

— Well! Тъй ми харесва повече. Но затова ще имаме може би време и утре.

— Разбира се. Тук постигнахме целта си, а и много повече, така че когато се наспим, ще решим точно какво да правим.

След като втълпихме на войниците да бъдат много бдителни, ние напуснахме джонката. Естествено, взехме Квимбо с нас. В хотела щеше да се чувства къде-къде по-добре и по-удобно, отколкото в скривалището си в помещението за баласта на кораба.

На следващото утро все още закусвахме, когато мюдюринът дойде при нас, за да се осведоми за резултата от нашия лов на призраци. Рафли му разказа всичко, като завърши с остра забележка по отношение на суеверието, което бяха проявили не само пазачите, ами и техният върховен повелител. Това постави мюдюрина в неудобно положение, от което той се опита да се измъкне, като придаде на лицето си важно делово изражение, и поиска от нас да му предадем Квимбо, защото се бил провинил двойно пред закона. Аз се изсмях, а сър Джон го погледна учудено и попита:

— Провинил се е двойно ли? А как?

— Изплашил е войниците. Само това би трябвало да бъде строго наказано, а освен това…

— А освен това? Какво има още? — прекъсна го англичанинът.

— Освен това най-важното е, че този човек е бил на джонката и също е пират като останалите похитители. Трябва да бъде също така строго наказан и мой дълг е да наредя да го затворят.

Пенснето на англичанина се плъзна бързо до върха на носа му, а собственикът на тези два предмета се сопна на мюдюрина:

— Какво те прихваща, сър! Забрави ли кой съм аз?

— Не.

— Е, тогава? Имам предвид моите връзки с негова милост, генералния губернатор.

— Да, с този високопоставен владетел сте роднини.

— Така! А кой е джентълменът, когото виждаш да седи до мен?