Карл Май - Край Тихия океан

Колкото повече се приближавахме до сушата, толкова по-голямо напрежение се изписваше по лицето на Потомба. Изглежда той бе видял нещо, което поглъщаше цялото му внимание. Когато забеляза въпросителния ми поглед, ери протегна напред ръка и ме попита:

— Сахиб, виждаш ли ей онези лодки?

Точно пред нас имаше доста голям брой богато украсени лодки, спрели една до друга на брега. В средата им една от тях се отличаваше от останалите с множеството пъстри знаменца, както и с накичените по нея какви ли не цветя, листа и клони.

— Да — отвърнах аз, — какво особено има?

— А виждаш ли и лодката със знаменцата и гирляндите?

— Разбира се. Защо питаш?

— От двете страни отпред на острия и тесен корпус са изписани думите «Мата ори». [17] Букв.: «Око на деня» (Слънце). Б. нем. изд. Тъй наричах Парайма, когато я обикнах, а затова кръстих така и лодката, която накарах да построят за нея в Тамаи на Аймео, за да може Аноуи да дойде да ме вземе с това кану в деня, когато тя стана моя жена и аз я отведох в моя дом. Много добре познавам лодката. Балансьорът й не е закрепен с лико, а със свързващи железни болтове. Днес са я украсили също както бе на времето, когато се качих в нея като годеник. Сигурно на Аймео има някаква сватба и Аноуи я е заел на бащата на момичето, за да вземе с нея годеника.

Върху откритото лице на Потомба беше легнал израз на силно безпокойство, което си оставаше необяснимо за мен. Та нали споменът би трябвало да го прави щастлив, но не и да го тревожи.

— А виждаш ли и човека в лодката? — продължи той. — Това е Омби.

— Кой е Омби?

— Слугата на жреца. Но той ме обича повече от него. Носил е Парайма на ръце, когато е била още дете, а после я е пазил, след като майка й е умряла.

Слугата, който ни наблюдаваше, изглежда разпозна Потомба, защото се изправи на крака с радостно изражение, но после бързо пак седна и закри лицето си с ръце.

Пясъкът на брега изскърца под кила на нашата лодка и ние скочихме на сушата. Потомба се приближи до «Мата ори».

— Омби! — заговори той слугата. Слугата не се помръдна.

— Омби!

След като и този път не последва отговор, Потомба скочи в лодката при него, хвана стария полинезиец за рамото и пак го попита:

— Омби, защо не ми отговаряш?

Слугата свали ръце от лицето си и го погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Потомба, има ли болката думи? — попита той.

— Каква болка?

— Ами че се отказа от Атуа, Бога на всичко добро, и отиде при митонарето.

— И сега за това ли те боли? Когато тайно ти разказвах за Месията, който е агнец Божи, ти не ми ли признаваше толкова често, че обичаш най-великия Сахиб Исус повече от Атуа, бога на Таити, който никога не е идвал да лекува болни, да възкресява мъртви, нито пък за да умре заради нашите грехове?

— Признавал съм го, Потомба, и ти го повтарям още веднъж и сега, обаче аз съм слуга на жрец, комуто трябва да се подчинявам и не бива да казвам какво мисля.

— Спокойно можеш да казваш какво мислиш и в какво вярваш. Напусни жреца на фалшивото божество и ела при мен! Ти обичаш Исус, Назаретянина. Обичаш също мен и Парайма. Защо не искаш да живееш при нас? Защо се разплака, когато ме видя? Никога не си постъпвал така.

— Плача, защото много ми се иска да съм при теб, но въпреки това не мога.

— Защо да не можеш?

— Защото не желая да изоставя Парайма, която има нужда от мен.

— Парайма ли? Че нали ако дойдеш при мен, ще бъдеш винаги и при Парайма.

— Не.

Ясно видях уплахата, която се изписа по бакъреното лице на Потомба и го накара да пребледнее. Той млъкна и изпълненият му със страх поглед се плъзна наоколо. Разхождащите се по брега хора се бяха насъбрали на почетно разстояние от него и съчувствено го наблюдаваха. Той несъмнено видя и разбра какво говореха очите им и сигурно много по-добре от мен почувства, че по време на неговото отсъствие съдбата му е нанесла някакъв тежък удар. Неволно ръката му посегна към острия крис, [18] Малайски нож, кама. Б. нем. изд. затъкнат в пояса му, и през здраво стиснатите си зъби той процеди:

— Къде е Парайма?

— Върви си у дома и там попитай! Аз не бива да ти казвам.

Потомба отстъпи крачка назад. Очите му опасно искряха, а устните му потръпваха.

— Омби, къде е Парайма? Чуваш ли какво те питам!

Слугата сведе тъжно глава и повтори:

— върви си у дома и там питай!

— Омби, значи продължаваш да мълчиш? Добре, отивам си, но ако някой е причинил на Парайма някакво зло, той е загубен!

После си тръгна с бързи крачки. Ние двамата го последвахме. Почтително и съчувствено насъбралата се тълпа му направи път. Потомба не каза нито дума повече и само веднъж се обърна назад, за да види дали сме все още зад него. Известно разстояние пътят ни водеше покрай Папеете, докато най-сетне стигнахме до една постройка, която се отличаваше със своята внушителност, както и с принадлежащата към нея голяма овощна градина с хлебни дървета.