Карл Май - Край Тихия океан

Таити, «Перлата на южните морета», се простираше под великолепното тъмносиньо небе, слънцето сипеше жарта си върху блестящите морски вълни, а покритите с гори върхове и склонове на планината Ороена се къпеха в лъчите му. Ослепителната слънчева светлина искреше в потоците и тесните водопади, които, скачайки от една скала на друга, живописно се спускаха от извисилите се към небето зъбери. Ала слънчевият зной не достигаше до привлекателните поселища, които, скрити в сянката на палмите и на безбройните плодни дръвчета, бяха освежавани от тъй приятната прохлада на свежия морски бриз.

Дългите перести ветрила на кокосовите палми шумоляха на лекия нежен ветрец, а откъснатите от по-силните пориви на бриза широки бананови листа шумно падаха на земята. Прецъфтелите цветове на портокаловите дръвчета, чиито клони бяха натежали вече от златистожълти плодове, капеха по земята, разнасяйки сладък аромат. Беше един от онези вълшебно хубави, прекрасни дни, чието великолепие и разкош могат да се срещнат само в тропическите страни.

И докато островът лежеше под слънцето в цялата си райска красота тъй млад и свеж, сякаш току-що бе излязъл изпод ръката на Твореца, от външната страна на кораловите рифове с гръмовен глас прибоят пееше своята еднообразна и вечна песен. Времената са се променили, а заедно с тях и хората, само безбрежният океан си е останал все същият. И до ден-днешен, както и преди хилядолетия, той запокитва срещу изпречилите се на пътя му остри скали своите ту кристално прозрачни, ту заплашително тъмни огромни вълни, украсени с пенести гребени. Пронизваните от искряща светлина талази се издигат и спускат, като че хиляди наяди се мъчат да хвърлят поглед към брега, където над белите гриви на вълните се виждат вечнозелените развени корони на палмите, под които един малък народец, обречен на гибел, отброява последните удари на пулса на своето самостоятелно съществуване, без да намери в себе си онази съпротивителна сила, която прави предсмъртната агония на американската раса толкова страшна и опасна за белия човек.

Там, на брега, се беше разпростряла столицата на Таити Папеете, а нагоре-надолу по улиците й се люшкаха пъстри тълпи от хора, облечени в бели, червени, сини, раирани, карирани или пък с десен на различни пъстри цветя дълги одежди. Колко прелестно бяха украсили младите хубави като картина момичета черните си къдрави, копринено меки коси с цветя и изкусно преплетено снежнобяло, развяващо се на вятъра лико на марантата!

А колко ловки и горди бяха движенията на местните контета кокетно препасали пъстрото парау или падащата на гънки около слабините им «марра»! Върху раменете им бе наметната живописната тебута. И колко напето се разхождаха с нея насам-натам между красавиците! Те бяха свързали дългите си блестящи от мазнина коси, вплитайки в тях ленти от бяла «тапа» и червена фланела, което съвсем не стоеше лошо на бронзово-бакърените им лица.

И ето че изведнъж всичко живо се заблъска към брега. Към острова се приближаваше едно кану, чието бяло платно бе здравата изпънато от бриза, тъй че намиращите се в него двама души използваха греблата само колкото да поддържат правилния курс.

Двамата мъже в лодката бяха Потомба и аз.

Ери действително беше удържал на думата си, защото само след два дни ние стигнахме Таити, макар че бяхме принудени да се отклоним от най-краткия път. Постоянният силен пасат ни беше помогнал много, а Потомба умееше да използва всяка вълна. Тъй като не се изморихме, понеже имахме възможност да гребем на смени, пътуването ни се оказа изключително бързо.

Ето че сега най-сетне пред очите ни се беше ширнал този прекрасен остров, за който бях чел толкова много истини, но и толкова големи глупости. Папеете се издигаше все по-ясно пред нас, докато най-накрая можехме да различаваме всяко отделно лице от тълпата, струпала се на брега, за да наблюдава нашия плавателен съд.

Направи ми впечатление, че хората обръщаха такова голямо внимание на малката ни невзрачна лодка, докато в пристанището се намираха и съвсем други обекти, които далеч повече заслужаваха любопитството им. Спуснах платното, за да не ни тласне бризът към коралите, към които се приближавахме, и попитах:

— Потомба, виждаш ли тези хора?

— Да, сахиб — кимна той.

— Защо ли тъй са се зазяпали тъкмо в нас, след като наоколо има толкова много други лодки и кораби, които също могат да привлекат вниманието им?

— Тези мъже и жени познават лодката ми, а Потомба е ери, който е много известен сред своя народ. А сега кротувай и се дръж здраво, сахиб, защото навлизаме в прибоя!