Карл Май - Керванът на робите

— Да. Известен ли ти е броят на негрите от племето шилюк, които хората от твоето племе са ограбили тук и са откарали като роби към Дар Фур? Нима това не поражда между тях и вас ненаситна омраза и жажда за кръвно отмъщение? Не се ли намираме сега в земята на шилюките, които стига само да ви видят, незабавно ще се нахвърлят върху вас? Защо изоставихте обичайния керванджийски път и ме поведохте през самотни и безлюдни местности? За да скъсите пътя ли, както каза преди малко? Не, а за да не се натъкнете на шилюките. А може би имате и друга причина.

— Коя е тя? — попита доста смутено водачът, който разбра, че помислите им са прозрени.

— Искате да ме убиете.

— Аллах, Уаллах, Таллах! Само какви мисли ти идват в главата!

— Самият ти си виновен за това? Спомни си за кервана, който ни следва! Може би той е някой джум и се кани да ме нападне. Вие копнеете за имуществото ми, но докато съм жив, то няма да попадне в ръцете ви. Заради наказанието, което сигурно ще трябва да понесете, не можете да ме убиете във вашите земи. Ето защо ме поведохте през трудно проходими местности към самотния Бир Аслан, където ще бъде извършено престъплението, без някакъв свидетел да може да издаде убийците. Намерят ли после трупа ми, убийството ще е станало на територията на шилюките и обвинението ще падне върху тях. Така с един куршум ще ударите два заека — ще заграбите имуществото ми и ще си отмъстите на шилюките.

Тонът на чужденеца беше толкова безразличен, та дори и дружелюбен, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем ежедневно и приятно. Думите му направиха изключително голямо впечатление на арабите. Те не посмяха да посегнат към оръжията си. Та какво ли представляваха дългите им кремъклийки в сравнение с неговите оръжия! В това отношение, макар да беше сам, той ги превъзхождаше. Но все пак те трябваше да предприемат нещо, с което да си придадат вид, че обвинението му ги е обидило, понеже се чувстват уж напълно невинни. Ето защо спряха камилите си и заявиха, че няма да направят нито крачка напред, а ще свалят товара и ще се завърнат у дома си.

Чужденецът се изсмя.

— Няма да го направите — обади се той. — Как ще се върнете без вода? Непременно трябва да стигнете до Извора на лъва. Впрочем аз нарочно не ви платих предварително. Ще си получите парите едва след пристигането ни във Фашода, а ако не ме заведете до там, няма да ви дам нито една пиастра. Що се отнася до подозрението ми, аз го изказах най-честно, за да ви докажа, че не се страхувам от вас. Имал съм си работа с къде-къде по-опасни типове. Човек изобщо не може да ви упрекне в нещо друго, освен в малкия ви недостатък, че не ме познавате. Ако предположението ми не излезе вярно, ще ви помоля за извинение. В такъв случай от признателност ще накарам във Фашода да заколят един вол и ще го разделя между вас. А към вече уговореното за услугите ви възнаграждение ще добавя и по един бакшиш, с който жените и дъщерите ви да си купят някои украшения.

Според тамошните представи това предложение бе твърде привлекателно, но то съвсем не смекчи гнева на арабите, макар да се престориха, че обещанието му ги е накарало да се примирят. Те знаеха много добре — чужденецът нямаше да доживее следващото утро. За да приспят бдителността му, заявиха, че ще продължат пътя си с него, ако забрави подозренията си и ако наистина има намерение да удържи даденото обещание. Той се съгласи с условията им, но още следващите минути доказаха, че както и преди им нямаше доверие, понеже от този момент нататък яздеше вече последен, докато дотогава заедно с водача бе винаги начело на кервана.

Арабите се престориха, че не забелязват тази промяна, но известно време след като керванът отново пое по своя път, водачът си даде вид, сякаш обяснява нещо на яздещите до него хомри за местностите, през които минаваха. С вдигната ръка той сочеше ту напред, ту надясно или наляво, обаче същевременно със злобен тон им каза следното:

— Този пес е далеч по-умен, отколкото изглежда. Познава цялата страна, жителите й, а също и всички събития, които са се разиграли тук.

— И съвсем точно е отгатнал всичките ни намерения — добави един друг. — Дано Шейтанът го сграбчи за гърлото!

— Много ми се иска аз самият да го направя!

— Че кой ти пречи?

— Оръжията му.

— Не може ли някой от нас да поизостане и отзад да прониже сърцето му с куршум?

— Опитай се! Това ще е най-доброто. Не е необходимо да чакаме до сутринта — така няма да делим плячката с Абу ал Мот. Ще оставим трупа на чужденеца да лежи където си е, ще отидем до извора, ще напълним меховете с вода и още през нощта ще тръгнем обратно. Утре ще сме далеч оттук и никой няма да знае чий куршум е убил това куче.