Карл Май - Керванът на робите

Когато в южните страни слънцето изчезне зад хоризонта, нощта настъпва много бързо. Там нашето здрачаване е непознато. Ето защо Абу ’л арба аюн, Бащата на четирите очи, подкани арабите да препуснат по-бързо, но не бяха стигнали още кой знае колко далеч, когато от север видяха да се задава малобройна върволица ездачи, която се приближаваше под остър ъгъл към тяхната досегашна посока. Това беше търговски керван, наричан «джалаба», и то един от най-непретенциозните и най-бедните кервани.

Осемте мъже, от които се състоеше, не седяха да речем върху горди жребци, върху високи дългокраки хеджини или поне върху най-обикновени прости товарни камили, о не, в най-различни съвсем неелегантни пози те се кривяха насам-натам върху гърбовете на онзи вид животни, чието изображение, изрисувано върху дъсчици, по-рано се окачаше на врата на мързеливите ученици за назидание — тези мъже яздеха магарета.

Следователно колоната им с нищо не приличаше на онези огромни търговски кервани от неколкостотин камили, които свързват средиземноморските страни с големите оазиси на Сахара. Напротив, това беше един истински Судански джалаба, чийто вид най-често е способен да събуди състрадание. Тези малки търговски кервани се образуват по следния начин:

Суданецът не е голям привърженик на напрегнатия и усилен труд. Щом спечели няколко талера с лика на Мария Тереза, главявайки се като моряк, слуга, или от някаква друга по-лека и временна работа, той става самостоятелен търговец, която хубава професия най-много му допада. За тази цел преди всичко е необходима покупката на едно магаре. То поглъща само част от капитала му. После трябва да си набави два гураб, кожени чували, които побират стоките му и по време на пътуването висят от двете страни на магарето, закачени за седлото. И на трето място се закупуват най-търсените в страната стоки, с които търговецът се кани да стане милионер. А те предимно са: хол, известният въглен за очи, малки късчета говежда лой за мазане, за да поддържат контетата на Судан във великолепна форма телата си, на които би могъл да завиди и Адонис, както и дребни кубчета каменна сол — много търсена и добре заплатена стока, особено в областите, където солта не се намира. Освен това търговците носят и по няколко шепи топлийки, най-скъпоценното съкровище за негърките, а също и някои благоуханни нещица, от чийто «аромат» ние сигурно бихме си запушили носа, както и други подобни дреболии, но преди всичко няколко метра памучен плат, тъй като в Судан той изпълнява ролята на пари. Колкото по-малко трябва да платиш, толкова по-тясно е парчето, което бива отрязвано от «монетата».

За закрилата на този «магазин» за дрогерийни и други стоки, както и за закрилата на неговия, изпълнен с надежди, собственик накрая се закупува някакво страшно оръжие — било много дълга сабя без ножница, било стар пищов с фитил и ужасно широка цев, който в килера на вехтошаря е бил обитаван от мишки и плъхове, подавали любопитно нослета през отвора на възпламенителния канал, било то някакъв убийствен инструмент подобен на пушкало, който редом с безбройните си превъзходни качества притежава и качеството да не може да гръмне даже и когато е натъпкан с барут и е поставен в нажежена печка. Впрочем, голяма част от това завидно постижение се пада както на самата убийствена машина, така и на барута. Естествено всички тези оръжия се смятат от притежателя им за неизказано скъпоценни, но никога не виждат сериозна употреба. Собственикът е привърженик на теорията за сплашване и желанието му е при вида на тези животоопасни предмети евентуалният неприятел да си плюе на петите. Ако това не стане, е, тогава просто самият търговец офейква, което действително става в деветдесет и девет процента от случаите и то извънредно енергично.

Ето че вече цялото съоръжаване е приключило и джалаби, търговецът, е напълно готов. Би могъл да започне търговията. Но и през ум не му минава мисълта да рискува сам да поеме по широкия лош свят. Започва да търси сродни души и съмишленици, които намира твърде лесно. Скоро се събират седмина, осмина, десетина подобни бъдещи «търговски пътници». Всеки от тях си има магаре и то какво! Животните едва ли са стрували кой знае колко пари и затова всичките са повече, или по-малко очукани и огрухани. На едното му липсва ухо, на другото опашката, третото изглежда сякаш са го ръфали плъхове, а четвъртото е сляпо по рождение. Но тези външни недостатъци пребогато се компенсират от вътрешни душевни качества, както и от други черти на характера, които са в състояние да докарат собственика на магарето до отчаяние. Въпреки това той се гордее с ездитното си животно и го обсипва с най-ласкави имена и удари с пръчка.