Изглежда, подобни чувства обзеха и ханджията. Той се покашля няколко пъти така, сякаш се опитваше да се отърси от смущението си, а после каза:
— Да, ще празнуваме тук Коледа! Аз ще се погрижа. Ей сега ще го донеса!
Той излезе навън в коридора и чухме как отсреща отвори друга врата, която, както разбрахме по-късно, водеше към всекидневната. Видяхме какво искаше да донесе, когато вмъкна в гостната накичено с какви ли не пъстри украшения коледно дърво, чиито свещи още не бяха изгорели докрай. Постави го върху масата, подкани ни да запалим свещите и пак отиде някъде. Момчето скочи на крака и със светнали от радост очи ни помоли да му разрешим да ни помага.
След малко Францел отново се появи. Той носеше някои свои дрехи, както и дрехи на жена си, а също голям сладкиш и един салам. Всичко постави под елхата, като прибави и пет лъскави гулдена. После каза:
— Ето това ви дарява прелестното дете Христос, което видя вашите сълзи и чу молитвата ви. Благодарете нему, а не на мен!
Каква радост настана! Очите на стареца се отвориха тъй широко, сякаш искаха да погълнат цялата светлина на коледните свещи. Жената не плачеше вече от мъка, а от щастие, а момчето я прегърна през врата и зарови лице в дрехите й, за да може да скрие сълзите и риданията, които отново се канеха да го надвият. Просто нямаше как, трябваше да бръкна в джоба си и да извадя един гулден, който прибавих към петте монети на ханджията. Щом Шарана видя това, ми прошепна:
— Да, вие двамата можете да давате, вие! Францел се е оженил за богата жена, а ти имаше пет талера. Моите обаче бяха само три. Аз съм най-бедният и не мога нищо… все пак, все пак и аз мога да дам нещичко. Само внимавай!
Той помоли за мълчание, изправи се до коледната елха и започна да декламира:
На блага вест съм приносител,
Бог прати ни небесен гост,
роди се нашият Спасител,
при нас дойде Исус Христос.
Защо стана така, че моето собствено стихотворение ми се стори толкова чуждо, сякаш не беше писано от мен, а от някой непознат, от съвсем друг автор? С всяка нова строфа то ми ставаше все по-чуждо и по-непознато, но затова пък толкова по-силно завладяваше сърцето и душата ми. Останалите също слушаха с благоговение. Старецът не откъсваше поглед от моя приятел. Очите му заблестяха. В тях се появи странна светлина. Дали бяха отраженията от горящите свещи на коледната елха? Или в тях грееха лъчите на някакво висше просветление, които сега осветяваха всяко кътче на сърцето му? Той сложи двете си ръце върху масата и разтвори длани, после бавно и уморено вдигна глава и се опита да поизпъне безпомощно свитите си рамене и в тази поза приличаше на човек, който сякаш се приготвя да улови някакъв невидим, идващ отгоре дар. Когато Карпио свърши, старецът с мъка се изправи на крака, застана до масата прав като свещ и умолително каза:
— Нека още веднъж го чуя! О, моля ви, повторете го от мястото, където говори свещеникът!
Шарана изпълни желанието му, а на мен и този път ми се стори, сякаш слушам непознати думи на съвсем друг човек:
И с длан върху мъртвешкото чело
свещеникът изрича благослов:
Блажен е онзи, кой в тегло живял е
с вяра в вечната любов!
Че блажен е който търси
своя истински живот
и с надежда в миг предсмъртен
се стреми към своя Бог!
Откриеш ли на небосклона
оназ спасителна звезда,
тя води право към амвона
на Божията светлина.
Затова е тази радост,
Бог прати ни небесен гост,
роди се нашият спасител,
при теб дойде Исус Христос!
Тогава старецът отново сключи ръце, отпусна се на стола, затвори очи и след като по лицето му се изписа блажена усмивка, съвсем тихо, така че само ние успяхме да доловим думите му, повтори:
— Затова е тази радост… Бог прати ни небесен гост… роди се нашият Спасител… при нас дойде Исус Христос!… Това се отнася и за мен… и за мен! И аз съм го търсил… търсил… и ето, че днес той дойде! Виждам го. Виждам неговата звезда. Виждам светлината, която струи върху полята на Витлеем. И как бяха онези думи? Имам предвид казаното от грешника, когото съзира Спасителя.
Карпио отговори:
Боже мили,
с мир в небето своя слуга ти приеми,
той видя тук този,
дето за Спасител прати ти!
— Да, да, тъй е, виждам го! — продължи старецът все още със затворени очи. Той отново размърда устни както преди, но този път не се молеше. Това ясно си личеше. Изглежда, клетникът търсеше думите, които беше чул, но не можеше да ги подреди в съответния смисъл. След малко попита: — А какво казваше в стихотворението грешникът, когато се моли за милост?
Читать дальше