Карл Май - Коледа

И без това нямаше как повече да водим разговора си на тази тема, понеже бяхме прекъснати от бедната жена, която отново дойде при нас. Тя доведе и момчето си и ни каза, че баща й бил заспал и че ще се чувства щастлива, ако й разрешим да поседи още малко при нас в топлата стая. францел с удоволствие й разреши. Той й даде още една чаша вино и за да зарадва момчето, реши незабавно да приведе в изпълнение замислената «военна хитрост» срещу половинката си. Той донесе нови свещи, закрепи ги на елхата и ги запали. После, притиснала нежно до гърдите си своето дете, осветена от пламъчетата на коледното дърво, жената поседя така доста време, без да вземе участие в разговора ни. По лицето й се беше изписала меланхолична усмивка.

В резултат на необичайното количество вино Шарана се беше доста разбъбрил. Разказа цялата си биография или по-точно всички по-забележителни неща (според собствената му преценка), които му се бяха случили. Та тези забележителни случки се свеждаха главно до това, как поради необяснимата разсеяност на други хора го бяха сполетели какви ли не неприятности и неволи. Особена и съдбоносна роля в тези истории играеха неговите сестри и ако преживяванията му действително отговаряха на истината, то той явно е трябвало да използва всичките си духовни сили, за да предотврати пагубните последици за себе си от разсеяността на тези млади дами. След като малко по-късно се разпростря и върху нашата сърдечна дружба, той прояви любезната благосклонност мимоходом и съвсем бегло да спомене с добра дума някои мои положителни качества. Между другото вметна, че съм бил поет, който можел да се сравни единствено със Сафо, и че рецитираното преди малко коледно стихотворение било излязло изпод моето прочуто перо. Щом жената чу това, бързо попита:

— Вярно ли е? Наистина ли сте авторът на стихотворението, младежо?

Отговорих утвърдително на въпроса и с познатото леко изчервяване — един признак на онази похвална скромност, която краси всеки съвременен немски поет.

— Колко се радвам! Защото всъщност заради стихотворението пак слязох тук при вас. И на мен, и на моя баща ни направи толкова силно впечатление! Стори ни се, сякаш е било написано точно за нас. Затова много ми се иска да го имам и ми се ще да ви попитам дали ще се съгласите да ми го напишете.

Последните й думи бяха отправени към Шарана, който незабавно скочи на крака и измъкна бележника си. Вече споменах, че по едно време всички мои съученици носеха в себе си стихотворението ми. Шарана беше останал верен на тази привичка. Моят скъп приятел го извади от бележника си и го подаде на жената с такова чаровно «завършено» и «отработено» движение на ръката, което е присъщо само на ученици. Придружи го с усмивка.

— Имам го в два екземпляра. Единият е тук, върху този къс хартия; а другият е в главата ми. Моля, вземете преписа и ми оставете главата, така и двамата ще сме доволни.

Тя не се поколеба да приеме подаръка му. Начинът, по който го направи и по който благодари на него и на мен, затвърди мнението ни, че по-рано несъмнено бе имала далеч по-добър живот и съвсем друга обществена среда. Поведението й толкова силно впечатли моя приятел, че той започна да й прави различни тайнствени намеци, с които й даде да разбере, че той има възможност да й окаже и друга, къде-къде по-голяма услуга.

Когато тя му отправи ням въпросителен поглед, Шарана си запали нова пура и започна да разказва за Христофор Колумб и Америго Веспучи. Тържествено и задълбочено той направи преглед на периода от края на петнайсти век до началото на втората половина на деветнайстото столетие, като не изпусна нищо съществено от случилото се през това време в Америка. После спомена и за своя тайнствен роднина и най-накрая изстреля трите познати вече фишека — Ел Дорадо, милионер и единствен наследник. И когато вече сметна, че тя е достатъчно подготвена, Шарана предложи да й даде едно препоръчително писмо до своя роднина.

Онемях от смайване. На мен, на своя най-близък приятел, той никога не беше предлагал подобно препоръчително писмо, което можеше да стори без никакви опасения, защото нищо не знаеше за съкровеното ми желание да тръгна да обикалям света и следователно сигурно щеше да си каже, че никога няма да се озова в такова положение, че да ми се наложи да използвам писмото. А ето че в този случай го предлагаше на съвсем непозната жена, която с много голяма сигурност щеше да го предаде на съответното лице!

А самата жена? Тя се съгласи с предложението му може би само за да не го обиди. Навярно й беше ясно, че препоръчително писмо от един ученик не можеше да има кой знае каква стойност. Шарана помоли ханджията да му донесе хартия, писалка и мастилница, а после заяви на жената, че трябва да напише името й. Тя му го каза и така разбрах, че то е Елизе Вагнер. Докато пишеше, той се обърна така, че хартията да е скрита от погледа ми. Значи една напълно непозната жена можеше да узнае името и адреса на неговия бъдещ наследодател, но не и аз. Обаче не се почувствах обиден, тъй като вече бях свикнал да се съобразявам с чудатостите му. Дори му обърнах гръб, за да е съвсем сигурен, че няма да разбуля тайната му. Докато разговарях с ханджията, Шарана довърши писмото и го подаде на жената със скромния намек, че щяло да й бъде страшно полезно.