Карл Май - Коледа

Въпреки тези постоянни прекъсвания, когато аз изпуших първата си пура, той привършваше своята втора. Предложиха ни пак да си вземем, но щом отказах от името на двама ни, с възмутен тон Шарана отхвърли дръзкия ми опит да отговарям вместо него:

— Сафо, не се бъркай в моите работи! Вярно, че вятърничава личност като теб нищо не е в състояние да понася, но аз съм от стомана и гранит и много ми се ще да видя пурата или цигарата, която би могла да ме извади от равновесие!

— Само така! — съгласи се с него францел. — Добрият студент трябва да е «печен» и да е безчувствен към никотин и алкохол. Nummus ubi loquitur, Tullius ipes tacet [12] Където говори парата, и самият Цицерон мълчи. Б. пр. . И тъй, вземете си още една!

И моят скъп приятел наистина пак си взе една, но още не я беше изпушил докрай, когато книжните лентички, с които постоянно я палеше, се свършиха. Видях как лицето му изгуби руменината си, но не казах нищо, понеже не исках да го засегна.

После ханджийката донесе вечерята. Тя се състоеше от един огромен супник, пълен с боб, и друг, не по-малък — с пушено свинско месо. При вида на едрите апетитни мръвки с мен се случи това, което предстоеше да стане по-късно с персийския шах в Лондон — «потекоха ми височайшите лиги». Но изглежда, пищната вечеря не развълнува особено скъпия ми приятел. Докато моите очи твърде вероятно бяха светнали от радост, в неговите се четеше някакво самопожертвователно самовглъбяване и отказ от предложените земни радости, а печално увисналите ъгълчета на устата му придаваха онзи израз на готовност за лишения, с който един иначе съвсем разумен просяк уверявал, че никога нямало и през ум да му мине да приеме някоя банкнота от сто талера.

Като си представите само, че заедно с този боб и това месо не беше поднесена бира, а вино, сигурно ще ми повярвате, че не чаках дълго да ме канят. Но добрият ми Шаран изобщо не искаше да «кълве» и най-сетне, видял се натясно от съчувствени въпроси от много страни, заяви, че на обяд бил ял твърде много и все още не чувствал глад. Същевременно той ми отправи поглед, изпълнен с нямата молба да си мълча. Изпълних я, но Шарана ми се отплати с най-черна неблагодарност, защото, след като му обърнаха внимание на факта, че аз не съм лишен съвсем от апетит, от пиедестала на неподражаема величественост той отговори:

— Не всички хора са еднакво устроени. Докато едни предпочитат духовните и душевни удоволствия, други пък обичат да тънат в радостите на земните неща и в крайна сметка дори не се свенят да се отдадат до забрава на боба и пушеното свинско. Навярно не е нужно да говоря повече. Нали и сами знаете какво казват латинистите: de gustibus non est disputandum [13] Въпрос на вкус. Б. пр. .

— Да, да — закима ханджията, възхитен от предложилата му се възможност отново да покаже своите познания. — Естествено страшно се радвам, че на вашия колега му е толкова вкусно, но все пак умея да ценя предимствата на духа и ще се изразя с думите на учените от древността: omne nimium nocet [14] Всичко прекалено вреди. Б. пр. .

О, Францел, Францел! Да знаеше само какво му каза току-що! Тъй си помислих, но въпреки всичко продължих спокойно да ям, понеже и бездруго веднъж се бях вглъбил в материалното толкова дълбоко, че не можеше,да се иска от мен тъй бързо да се изтръгна от духовното си бобясване. За мой срам трябва да си призная, че в този момент цялата воля и способности на духа ми бяха в толкова жалко състояние, че ако изобщо ми се налагаше да кажа нещо по време на това изобилно хранене, то отдавна вече не беше в рими. Но за да спася донейде честта си, мога да спомена следната важна извинителна причина — не исках да си развалям превъзходното пушено свинско нито със сухи ямби и трохеи, нито пък с някакви си дактили.

Когато започнахме да се храним, стаята беше пълна с посетители, но тъй като се посветих с упорита мълчаливост на двата супника, а и моят скъп приятел също тъй безмълвно се бе съсредоточил в своята духовна или по-вероятно в своята телесна вътрешност, разговорът секна и понеже усърдието, с което продължихме споменатата вече дейност, придаваше все по-голяма убедителност на предположението, че скоро едва ли можеше да се изкопчи нещо от нас, то един по един гостите взеха да си тръгват.

Ето как стана така, че още преди да бяхме свършили вечерята си, ние останахме сами с ханджиите, ала това не трая дълго, защото влязоха нови посетители, които незабавно привлякоха вниманието ми.

Новодошлите бяха един старец, една по-млада жена и момче на около тринайсет години. Сигурно бяха много бедни. Личеше си по облеклото им, което едва ли можеше да ги предпази от студената зима. Беловласият, силно прегърбен мъж влезе в помещението, олюлявайки се, и от изтощение веднага се отпусна на най-близкия стол. Без да обръща внимание на каквото и да било, той затвори дълбоко хлътналите си очи и задиша толкова хрипливо, че очаквах всеки миг да изгуби съзнание. Любвеобилно и угрижено, момчето прегърна с едната си ръка раменете му,, а с другата започна да го гали по ужасно изпитите страни на лицето. И двамата не бяха поздравили — единият от пълно изтощение, а другият — от детско незнание. Обаче жената ни поздрави, сложи вързопа, който носеше, на земята до стария, сключи ръце и с умолителен глас попита: