Карл Май: Скиптър и чук

В негова близост долови един гневен глас. Пристъпи предпазливо по-близо и потърси прикритие зад стеблото на едно дърво. Разпозна Катомбо, който стоеше с разлютена физиономия пред Лилга.

— Не ти ли казах, че съм изгубен за теб, ако го целунеш? И ти въпреки това го стори! — упрекна я той.

— Сторих го, ама само заради теб и Каравей — заяви тя.

— Не го вярвам! Защо ми отказа целувката, когато бяхме още сами? Защо Джетца ме отпраща в града винаги, когато този мъж дойде в резервата? Да не би пък ти да заплащаш месото, на което се наслаждаваме, и позволението да останем тук в гората?

— Ти май ревнуваш, а? — попита тя с усмивка, от която той много добре успя да забележи нейното смущение.

— Да ревнувам? Един разумен мъж никога не може да бъде ревнив, а аз имам всички основания да вярвам, че целият ми разсъдък си е на мястото. Мъжът на една вярна жена и годеникът на едно почтено момиче нямат причина за ревност. А пък една жена, която дава повод за това, вече не е достойна да се занимава с нея сърцето на един мъж.

— Трябваше да извърша каквото ми заповяда ваджината.

— Трябваше да извършиш каквото аз ти заповядах, защото твоите устни бяха моя собственост от деня, в който ми каза, че ме обичаш и ще станеш моя годеница. Ти ми я ограби тази собственост и я подари на друг, който върти с теб само една гнусна игра. Аз я оставям на него, отказвам се от една уста, целувана след мене от друг. Но тоя граф ще повярва по-добре отколкото ти преди малко, че аз съм един истински боанжар, който знае как да се отплати за един такъв грабеж. Моя сестра ти ще останеш, моя годеница може да си била, но моя жена никога няма да станеш!

Очите й припламнаха.

— Ти ме презираш?

— Не, съжалявам те и ще съумея да отмъстя за грабежа, който ти начена спрямо мен. Не на теб лично, а на него, защото твоето наказание ще си дойде изцяло от само себе си — по-справедливо, по-голямо и по-тежко отколкото аз бих могъл да ти го наложа.

— Ти се осмеляваш да говориш така с твоята бъдеща ваджина? Казваш, че не си ме желаел за жена, а знаеш ли всъщност дали аз те желая все още за мъж? Какво наказание би могъл да му отредиш и какво наказание би могло да сполети и мен? Катомбо, духът на умопомрачението се е вселил в теб, моли се на Бование да те избави от безумието! И когато твоята душа стане отново светла и ясна, ти ще осъзнаеш, че Лилга няма нужда да проси от теб опрощение и любов. От опрощение тя не се нуждае, защото не е прегрешила спрямо теб, а любов ще си намери навсякъде, повече отколкото някоя изискана и бляскава дама, дето напразно повдига очи към графове и херцози.

Той я погледна с безкрайно състрадание в пламтящото лице.

— Лилга, не мен е обхванало безумието, а теб! Не аз ще се опомня, а ти, и после ще копнееш за опрощение, както слепецът за светлината на слънцето. Ох, добре разбрах аз езика на твоите очи, когато височайшият господар искаше да си вземе от теб целувката, а аз лежах под песа! Усетих ужасеното чукане на пулса ти, когато замахнах с ножа към него! Сърцето ти вече не е мое, то принадлежи на него. И дори да поиска да се върне отново, аз не бих пожелал да го имам, защото само немислещото, безпомощно сукалче поема хапката, която друга уста предварително е сдъвкала.

Той трябва да я бе обичал с всяка мисъл на душата си, това можеше да се чуе от хрипящата ярост, с която изговори последните си думи. По челото му бе избила пот на едри капки. Зъбите му бяха здраво стиснати и даже нанесената боя не бе в състояние да прикрие мъртвешката бледност по неговите страни. От всичко това момичето не забелязваше нищо, гневът я бе овладял така напълно, че гласът й звучеше почти дрезгаво, когато отвърна с оскърбителна подигравка:

— Е добре, ако ме смяташ за любовница на графа, то трябва да знаеш, че ти си един жалък дребосък в сравнение с такъв един мъж. Аз се присмивам на теб и всичките ти заплахи.

С няколко бързи крачки тя изчезна зад дърветата.

При нападението си преди малко на графа той бе доказал, че не му липсва кураж и сила. Но сега, когато действителността на неговата загуба лежеше неотменимо пред него, той се облегна на най-близкото дърво и здраво притисна тлеещото си чело към неговата твърда, грапава кора.

Така стоя дълго време. В един момент ненадейно почувства една ръка на рамото си. Вдигна поглед. Пред него стоеше ловният надзирател Щефан.

— Ти ли си Катомбо?

— Да — отвърна с тон, сякаш току-що се пробуждаше от тежък, дълбок сън.

— Лилга, младата циганка, не е ли твоя годеница?