Карл Май - Скиптър и чук

— Аз няма да умра.

— Още не съм свършил. Бих се радвал да умра заедно с теб, но ако трябва да те изгубя другояче освен чрез смъртта, то… то…

— Е, то…?

— То… то ще остана да живея, защото ще имам да изпълнявам задачата, известна на всеки боанжар, комуто някой е изтръгнал жената или годеницата!

— И тази задача е?

— Отмъщението!

Тя погледна нагоре към него кажи-речи удивено. После по чертите й прелетя невярваща усмивка.

— Отмъщение? Катомбо и отмъщение? Стъпквал ли е някога си отстъпчивият Катомбо някой червей? Извършил ли е той един-едничък път за своите онова, което християните наричат измама и кражба? Ти имаш духа на поета, но не си мъж. Говориш за боанжарско отмъщение, пък всяка луна трябва да си вапсваш косата и кожата по-тъмни. Ти истински хитано ли си?

— Кое дава повече право да си хитано — късият час на рождението или дългите години на живота? Важда [4] важда — съпруг на ваджина (Б. нем. изд.) ме е намерил в гората и никой не познава моите родители, но аз през цялото време съм бил при вас; Джетца ме нарича свой син и поради това аз мога да кажа, че съм хитано… Дай си ми целувката!

— Ами вземи си я!

Тя изговори думите студено и равнодушно. Неговото чело се свъси — той се бореше с възвиращия гняв и гласът му леко трепереше, когато отвърна:

— Задръж си я! Но никога не забравяй, че устните ти ми принадлежат, иначе ще се наложи да докажа, че въпреки бялата си кожа аз съм един боанжар!

Неговият отговор звучеше като заплаха, ала очите му блестяха влажно. Виждайки това, тя скочи и обви ръце около врата му.

— Прости ми! — помоли, като го целуна. — Аз те обикнах, Катомбо, но…

Запъна. Той сложи ръце около нея и прошепна:

— Но…? Говори по-нататък, Лилга!

— Не мога, Катомбо!

— Защо не?

Тя вдигна към него един поглед, в който проблясваше и боязън, и молба за прошка.

— Ще го научиш, ала въпреки това трябва да повярваш, че винаги съм те обичала.

— Аз го зная, но от няколко дена твоето сърце е нямо, ликът ти е студен и при все това очите ти проблясват от време на време като звезди, на които слънцето е придало нов блясък. Лилга, остани моя, за да не се погубя заедно с теб!

По неговите красиви, честни черти се бе изписал голям страх, докато изговаряше тези думи. В този момент в близкия храст нещо се прошумоля и един висок глас повели:

— Дръж го, Плуто!

Един огромен ловджийски пес се изстреля от храсталака и се хвърли изотзад върху Катомбо.

— Свали! — прозвуча втора заповед.

Кучето стисна циганина за врата и го събори на земята, преди да е съумял да помисли за съпротива.

— Дръж здраво!

С тези думи сега господарят на животното пристъпи напред. Той беше млад мъж, немного под възрастта на циганина. Носеше ловно облекло с формена кройка, а и в цялата му стойка и външност си личеше офицерът.

Лилга беше дълбоко изплашена от хода на събитията, ала въпреки това една палеща червенина плъзна по нейното смугло лице.

Непознатият пристъпи към нея и улови ръцете й.

— Кой е обесникът, дето си позволява да те прегръща? — обърна се той властно към нея.

— Катомбо.

— Катомбо…? Това може да е неговото име, но за мен не е достатъчно!

— Той е… мой… брат — отвърна тя със заекване.

— Твой брат? Нищо повече? — попита онзи, измервайки с мрачни очи лежащия на земята.

— Нищо повече!

— А-ха! Един брат по този начин ли прегръща и целува?

Тя замълча, видимо в дълбоко смущение. Той сложи ръка около нея и я придърпа въпреки съпротивата към себе си.

— Ако наистина е само твой брат, то ще може и да гледа какво правя.

Приближи устни до устата й, ала не стигна до целувка, защото един вой на кучето го накара да погледне към него. Въпреки опасността от едно такова намерение Катомбо бе изхвърлил с едно светкавично движение ръце към гърлото на застаналото върху него животно и така го бе склещил, че то се свлече омаломощено на земята.

— Човече, какво се осмели! — викна ловецът, посягайки към пушката си. — Махни се от кучето или ще те застрелям!

Катомбо все още лежеше на земята. Той се ухили.

— Да се махна от кучето, та после да ме разкъса? Човече, ти си бил страшно умен!

Държейки с лявата ръка песа, той измъкна с дясната ножа си и го заби до дръжката между ребрата му.

— Тогава умри! — изфуча ловецът, вдигайки пушката за стрелба.

И наистина натисна спусъка. Циганинът обаче се хвърли мълниеносно настрани; куршумът се заби в земята непосредствено до главата му. В миг скочи, хвърли се върху противника, събори го и размаха ножа над него.