Карл Май - Съкровището в Сребърното езеро

— Известен му е, защото заедно сме минавали по него.

— Това ми е достатъчно. Трябва веднага да тръгваме към езерото.

— Защо?

— Защото вероятно е издал на юта този път. Дали се лъжа, или не, дали доброволно се е раздрънкал, или са го принудили, сега е без значение. Убеден съм, че юта са тръгнали още преди един час и след два часа ще се появят при езерото.

— И аз съм на същото мнение — обади се Олд Шетърхенд.

— Дългото ухо няма добро лице — каза Винету. — Нека моите братя побързат към езерото, иначе юта ще пристигнат там преди нас и ще пленят Патерсън и дъщеря му.

Качиха се на конете и тръгнаха нагоре по каньона толкова бързо, колкото им разрешаваше тъмнината. Може би измина около час, докато достигнат входа на долината на езерото. На входа оставиха постове, и то бели, защото сега, когато липсваше вождът им, на тимбабачите не можеше да се има доверие.

Патерсън не се намираше вече на острова. Беше седял с дъщеря си вътре в постройката. Точно под тях бяха пленниците, които разговаряха. Гласовете им достигаха глухо до тях. Този звук беше тъй призрачен, че Елен бе започнала да се страхува и беше помолила баща си да напуснат острова и да се прехвърлят на брега. Той изпълни молбата й и се добраха до брега с една лодка. Когато настъпи нощта, той запали огън, но беше достатъчно предпазлив да не остане край него, а двамата с Елен се отдръпнаха назад в тъмнината, откъдето можеха да наблюдават осветеното от огъня място, без самите те да бъдат забелязани. И за двамата бе твърде неприятно да седят сами в запустялата и опасна околност на езерото и затова радостта им беше толкова по-голяма, когато видяха, че приятелите им се връщат заедно с тимбабачите.

С изключение на постовете, белите се разположиха около огъня. Тимбабачите запалиха още един огън, около който насядаха, разговаряйки за изчезването на вожда си. От предпазливост белите не споделиха с тях подозренията си за предателство.

Откакто бяха пристигнали при Сребърното езеро, някогашният ръководител на смяна Уотсън не бе намерил подходящият случай да говори с Голямата мечка. Но сега, когато бяха седнали край огъня близо един до друг, белият се обърна към индианеца:

— Моят червен брат не е разговарял още с мене. Аз съм един от онези двама бледолики, които прекараха веднъж тук една цяла зима. Тогава твоят дядо, Икачи-татли, бе още жив, но беше болен и ние се грижехме за него, докато умря.

— Нинтропан Хауей ти благодари — каза простичко Голямата мечка.

— Да, ние се грижихме за него и той ни подари нещо. Беше една тайна, която сподели с нас, тайната на някакво съкровище, скрито в езерото.

— Старият вожд не е имал право да говори за тази тайна. Но е бил уморен и отслабнал, а благодарността му е попречила да си спомни, че е дал клетва за вечно мълчание. Той имаше право да завещае тази тайна само на наследниците си, на своя син и внук.

— В такъв случай си на мнение, че нямам правото да говоря по този въпрос?

— Голямата мечка не може да ти забрани. Но трябва да се откажеш от използването на тайната. Съкровището бе отдавна извадено от дъното на езерото и преместено, защото тук не беше вече в безопасност; все по-често се появяваха бели ловци и враждебно настроени индианци. И така, не мисли повече за златното съкровище! Но всяко друго твое желание ще изпълня с удоволствие.

— Сериозно ли говориш? — попита бързо Олд Файерхенд, който от думите на Голямата мечка разбра, че скицата на Корнъл бе станала вече и без това безпредметна. — Тогава аз ще изразя едно желание от името на нашия спътник.

— Добре! Ако е по силите на Голямата мечка, той ще го изпълни с удоволствие.

— Кому принадлежи земята, на която се намираме сега?

— На Нинтропан Хауей. Някога той ще я завещае на сина си, на Малката мечка. ?

— Можеш ли да докажеш правата си над нея?

— Да. Между червените мъже важи думата. Но белите искат хартия с черни букви. Една такава хартия беше изготвена и подписана от белите вождове. На нея има и голям печат. Заради нея Голямата мечка ходи в града на Белия баща (така индианците са наричали президента на САЩ Б. пр.). Земята около Сребърното езеро, която е оградена от планините, принадлежи на Голямата мечка. Той може да прави с нея, каквото си поиска.

— А чия собственост е скалистата котловина, през която минахме днес?

— На тимбабачите. Белите вождове измериха цялата местност и я нарисуваха. После Белия баща във Вашингтон се подписа, че тя принадлежи на тимбабачите.